Стюарт Вудс - Подозренията убиват

— Наистина ли се познаваш с полковник О’Брайън от Поукипси?

— Миналата година държа реч на една вечеря, на която присъствах, но лично не се познаваме.

В Поукипси поеха по пътя към „Синг Синг“, показаха служебните си карти на пропуска и пазачите ги насочиха към място за паркиране.

— Всъщност някой знае ли, че идваме тук? — попита Стоун, след като излязоха от колата.

— Преди да тръгнем насам ее обадих в канцеларията на охраната на затвора. Трябва да търсим началника на охраната.

Влязоха през врата с надпис „Посетители“, показаха служебните си карти и попитаха за началника на охраната.

— Трябва да предадете оръжията си — уведоми ги де журният.

Дино веднага подаде пистолета си, а Стоун разгърна палтото си, за да покаже, че не носи оръжие.

Появи се цивилен мъж на около петдесет години, със здраво телосложение и подстриган на канадска ливада, махна на Дино и Стоун да го последват през една врата, после я заключи зад гърба им. Без да си направи труда да се представи, мъжът попита:

— И така, вие искахте да се срещнете с?…

— С Хърбърт Мителдорфер, капитане — отговори Дино, като сви рамене към Стоун, озадачен от хладното посрещане.

— Почакайте малко — каза мъжът и вдигна слушал ката на един телефон, закрепен на стената на коридора.

— Джонсън? Доведи Хърби Мителдорфер в първа приемна долу, дошли са му гости. — Върна слушалката на място и ги поведе по коридора към друга затворена врата.

— Мителдорфер ваш подопечен ли е? — попита Дино.

— Аха.

— Дали случайно не е бил извън затвора снощи?

Капитанът спря пред една врата.

— Той снабдява канцеларията с всичко необходимо; излиза да пазарува в града и винаги се прибира в затвора до 17 ч.

— И вчера ли?

— И вчера.

Капитанът отключи, въведе ги в стаята и тресна вратата зад гърба им.

Дино се настани на един метален стол и опря лакти на масата.

— Какво му става на този тип? — попита. — Хубавичко посрещане на хора от нюйоркската полиция, а?

— Ти не прочете ли името му, изписано на идентификационната карта? — попита го Стоун.

— Не.

— Казва се Варковски — осветли той приятеля си.

— Вар… — Дино запъна по средата на името.

— Пиши ни късметлии, ако успеем да се измъкнем оттук, без да ни натресат някоя присъда — каза Стоун.

Минаха повече от десет минути, преди да се отвори вратата и един надзирател да въведе в стаята невисок, слаб човечец.

— Не се притеснявай, Хърби — каза надзирателят, — след като свършите, излез и заключи вратата след себе си — и подаде един ключ на затворника.

Хърбърт Мителдорфер беше висок не повече от 170 см, с оплешивяло теме и побеляла над слепоочията коса. Беше късо подстриган, нямаше я вече онази буйна и ситно къдрава грива от спомените на Стоун.

— Е — погледна затворникът към Стоун и Дино, — на какво дължа тази чест?

— Седни — нареди му Дино. — Искаме, да ти зададем няколко въпроса.

— Май четох във вестниците, че, уви, сте подали оставка, господин Барингтън — каза Мителдорфер, докато сядаше. — Сега така ли си прекарвате времето — правите посещения на затворници?

— Само по специални поводи — отвърна Стоун. — Както разбирам, ти си станал доверено лице тук.

— Още от втората година след влизането ми в затвора — поясни Мителдорфер. — Такъв тип съм аз, внушавам доверие.

— Къде беше снощи, Хърбърт? — обади се Дино.

Мителдорфер избухна в смях, а Стоун едва се сдържа да не се засмее заедно с него.

— Както вие бихте се изразили, за снощи имам наистина желязно алиби — заяви затворникът.

— Така ли? Алиби за какво?

— Това вие ще кажете. Нямам представа защо сте дошли тук.

— Разкажи ми как мина вчерашният ти ден.

— Лесен въпрос. Станах в шест часа, взех душ, закусих и отидох на работа. Прекъснах за четиридесет и пет минути, за да обядвам, после продължих работата си.

Приключих в четири и половина и до вечерята в шест написах няколко писма и гледах телевизия. След като вечерях, четох два часа в библиотеката, после се прибрах в килията си и четох, докато заспах.

— Вчера изпълнявал ли си някакви поръчки извън затвора? — попита Дино.

— Това вече го казах — отвърна Мителдорфер.

— Колко време си в този затвор?

— Скоро ще станат дванадесет години.

— Значи ти предстои да се явиш на изслушване пред комисията, за да те пуснат под гаранция, така ли?

— Да.

— Е, ако не искаш да дойда тогава и да предупредя заседателите, че не си се променил кой знае колко отпреди, най-добре ще е да започнеш да отговаряш на въпросите ми малко по-охотно.