Стюарт Вудс - Подозренията убиват

И двамата се умълчаха.

— Мителдорфер! — изстреля по едно време Дино.

— Какво?

— Мителдорфер се казваше. Счетоводителят, който беше убил жена си.

— Хърбърт Мителдорфер! — възкликна Стоун, — Как се сети, дяволите да те вземат!

— Беше й прерязал гърлото — каза Дино, — по това се досетих. Преди колко ли години беше това?

— Преди единадесет или дванадесет — отвърна Стоун.

— По това време нямаше смъртна присъда и му дадоха доживотна.

— Няма осъден на доживотен затвор, който да не бъде помилван — продължи Дино. — А той е лежал достатъчно дълго в затвора, за да го освободят под гаранция.

— В кой затвор го изпратиха?

— Не си спомням точно. „Денмора“ ли, „Атика“ ли?

— И аз не се сещам. Трябва да проверим.

Дино веднага взе мобилния си телефон и започна да набира номера, но спря.

— Стоун, ти сигурен ли си, че това беше Мителдорфер. Проклет да съм, ако мога да си спомня как изглеждаше.

— Също като този престъпник, така изглеждаше.

Дино отново се зае с телефона.

— Обажда се Бакети. Намерете досието на Хърбърт Мителдорфер — и продиктува името буква по буква. — Преди единадесет-дванадесет години е бил осъден за убийство. Докладвайте ми в кой затвор е бил изпратен и какво е положението му в момента. Няма да затварям, чакам на телефона. — После погледна към Стоун. — Обзалагам се, че са го пуснали миналата седмица.

— Не бих се учудил — каза Стоун.

— Спомняш ли си нещо повече за този тип? — попита Дино.

— Не особено. Не беше много едър; бих казал, че беше дълбоко разстроен, на ръба на психясването.

— Добре де, но какво, по дяволите, ще има против теб?

— Не си ли спомняш, че аз го арестувах?

— Да, но нали бяхме заедно; а той не е тръгнал да убива мои познати засега.

— Засега — натърти Стоун.

Дино помръкна.

— Господи!

Стоун промърмори нещо под носа си.

— Какво каза?

— Най-лошите страхове се сбъдват, превръщат се в кошмар наяве, това казах.

Дино караше с малко над сто и шестдесет километра в час по магистралата, която пресичаше Ню Йорк, когато видя в огледалото за обратно виждане мигащите светлини на полицейската кола. Стоун си помисли, че Дино всеки път кара така, сякаш току-що е откраднал автомобила. — Ах, дяволите да го вземат — изпъшка Дино. Бръкна в жабката за сигналната светлина, закрепи я на покрива и я включи в гнездото на запалката. Пътният полицай забеляза сигналите от колата на Дино и изключи своите.

Бакети удари рязко спирачки и едва не се блъсна в следващия го автомобил, след което спря на ситния чакъл по банкета.

— Дино — ядоса се Стоун, — по тази магистрала ограничението е 110 км в час. Толкова ли не можеш да караш с около сто и двадесет, като нормален човек?

— Като теб например, дето никога не караш бързо — озъби се Дино.

Зад страничното стъкло откъм шофьора се появи пълното лице на младия полицай.

— Ти пък какво искаш? — попита весело Дино, показвайки служебната си карта.

— Искам шофьорската ви книжка и талона — доста сухо отвърна полицаят.

— В момента виждаш единствения документ, който можеш да се надяваш, че ще ти покажа — каза Дино. — Ако можеш да четеш, ще разбереш, че съм лейтенант от полицията на Ню Йорк. В момента отивам по служебна задача в затвора „Синг Синг“.

— Покажете си шофьорската книжка и талона и не ме карайте да повтарям — процеди полицаят през зъби.

Дино бръкна в страничния си джоб за мобилния телефон, като с това си движение принуди полицая да отскочи назад и да посегне за пистолета си.

— Виж какво ще ти кажа — изрече бавно Дино, — сега ще се обадим на полковник Джо О’Брайън в управлението в Поукипси и ще го уведомим, че конният полицай — той хвърли поглед към идентификационната карта на младежа — Варковски се държи на магистралата като начинаещ задник и възпрепятства провеждането на разследване на тройно убийство. — Докато говореше, започна да натиска бутоните на телефона.

— Добре де, добре — вдигна ръце полицаят. — Обаче карайте по-бавно, става ли?

— Виж какво, Варковски — дръпнато изрече Дино. — Ако ме изчакаш на това място, след няколко часа отново ще ме видиш да карам с над сто и шестдесет километра в час. — Затвори с трясък вратата на колата, потегли бързо и остави полицая в облак прах на банкета край пътя.

— Винаги съм твърдял, че си ненадминат в умението да си създаваш приятели, Дино — обади се Стоун.

— Да, да, да — промърмори Дино, загледан в стрелка та на спидометъра, която отминаваше 160.