Стюарт Вудс - Подозренията убиват

— Моите извинения — отговори дисциплинирано Мителдорфер. — С удоволствие ще отговоря на всеки ваш въпрос.

— Често ли излизаш извън затвора?

— Един-два пъти седмично, в зависимост от събраните поръчки.

— Какви поръчки изпълняваш?

— Купувам всякакви канцеларски материали и каквото е нужно за офиса. Посещавам магазините за компютри. Понякога ми се разрешава да си правя лични покупки.

— Какво пазаруваш за себе си?

— Купувам си бельо и чорапи, батерии за транзистора, по някоя нова четка за зъби. Понякога си вземам и от любимия ми сладолед „Хаагендас“, тук не ни сервират такива неща.

— Имаш ли син?

— Не.

— А други роднини от мъжки пол, които да са доста по-млади от теб?

— В тази държава — не.

— А къде?

— В Германия — там имам племенник, син на сестра ми.

— На колко е години?

— Мисля, че на около тридесет. Виждал съм го един единствен път, когато гостувах на сестра си. Тогава той беше съвсем млад.

— Как се казва?

— Ернст Хаусман.

— Идвал ли е някога в САЩ?

— Не. Със сестра ми разговаряме по телефона няколко пъти годишно. Предполагам, че щеше да ми каже, ако синът й е идвал тук.

— Къде живее той?

— В Хамбург, но не зная адреса му. Мисля, че работи в една цигарена фабрика.

— Обществено полезна работа, а? За да помага на човечеството?

Мителдорфер само сви рамене.

— Той не се чувства призван да изкупва греха ми.

— Имаш ли някакви въпроси, Стоун?

— Господин Мителдорфер — започна Стоун, — пишете ли си с някого постоянно, освен със сестра си?

— Да — каза Мителдорфер след кратко колебание, — с една жена, с която съм работил преди. Пишем си от време на време.

— С някой друг?

— Не.

— Посещава ли ви някой редовно?

— Същата жена, никой друг — отговори той.

— Как се казва тя?

— Надявам се, че няма да я намесите във вашите истории — погледна ги Мителдорфер умолително.

— Как се казва? — настоя Дино.

— Елоиз Енцбърг — гласът на затворника беше мек.

— В Ню Йорк ли живее?

— Да.

— Къде?

След като каза на Дино адреса на жената в квартала Ист Ейтис, Мителдорфер продължи:

— Надявам се, че няма да я посетите. Тя е много мила и почтена, ще изпадне в шок, ако полицията почука на вратата й.

— В какво се състои работата ви тук?

— Завеждам канцеларията — отговори Мителдорфер. — Поддържам деловодството на затвора, а също така набирам и обучавам затворници, които да вършат канцеларската работа.

— Госпожица Енцбърг знае ли за какво престъпление си осъден? — попита Дино.

— Да, знае. Беше чела за мен във вестниците, когато ме арестувахте. След процеса тя започна да ми пише.

На Стоун започваше да му става леко неудобно. Мителдорфер сега беше един такъв кротък дребен мъж, съвсем различен от този, когото помнеше. Излежаваше присъдата, държеше се прилично и не даваше никакви основания да го преследват.

— Аз приключих, Дино. Готов ли си да си вървим?

Дино сякаш не го чу, беше вперил поглед в затворника.

— Сега си спомних нещо за теб, Хърбърт. Изпита истинско удоволствие от убийството на жена си, нали така? Тя се чукаше с някой друг, ти беше разбрал за това и с кеф й преряза гърлото. Нали така?

Мителдорфер втренчи поглед в масата.

— Моля ви — каза.

— Хайде да вървим, Дино — подкани го Стоун.

— Добре, махай се оттук — заповяда Дино на Мителдорфер.

Затворникът стана от стола и без да обели дума, излезе от стаята. Чуха как заключва вратата след себе си.

Стоун стана и понечи да я отвори.

— Заключено — подхвърли. — Чудя се колко ли време ще му трябва на капитан Варковски, докато се сети да ни пусне оттук?

Чакаха почти цял час появата на Варковски. След като капитанът отключи вратата, Стоун реши, че е най-разумно да застане между него и Дино.

През целия обратен път Дино караше като бесен.

Точно когато пресичаха реката по моста в „Харлем“, иззвъня мобилният телефон на Дино. Той го измъкна и се обади, но веднага отдалечи слушалката от ухото си.

Стоун чуваше ясно, че говори жена; тя направо пищеше.

— Не викай така! — кресна Дино, без да приближава телефона до ухото си.

— Аз съм! — викна колкото й глас държи жената.

— Мери Ан? Какво става?

Тя продължи да вика, но поне спря да пищи и Стоун ясно чуваше думите й.

— Някакъв мъж ме нападна преди малко! Стрелях по него и го улучих!

— Добре ли си?

— Не съм пострадала, ако това искаш да разбереш.

— Къде се случи това?

— На улицата, точно пред блока.