Стюарт Вудс - Подозренията убиват

— Слушай, Дино, има ли смисъл да ти казвам, че ако нямах пистолет, сега щях да лежа просната долу на тротоара, наръгана с голям нож?

— Е, добре де, добре — примирително вдигна рамене Дино, след като видя, че не може да излезе на глава с нея този път. — Можеш ли да опишеш външността на нападателя си?

— Около четиридесетгодишен, към метър и седемдесет висок, жилав и със ситно къдрава коса, като на африканец.

— Чернокож ли е?

— Не, но косата му е такава, като на африкански евреин.

— Африкански евреин ли? Какво значи това?

— Така наричахме в гимназията еврейските момчета със ситно къдрави като на негри коси.

— А иначе приличаше ли на евреин?

— Не особено. Все пак беше с тъмна коса, почти черна.

— С какво беше облечен?

— Носеше шлифер, изглеждаше доста нов, разбираш ли? Без нито една гънка, все едно току-що го е взел от парно гладене.

— Нещо друго?

— Не, шлиферът му скриваше другите дрехи. Беше еднореден, това си спомням със сигурност.

Пристигнаха детективите Андерсън и Кели и Дино ги информира за последните събития.

— Анди, вземи телефона и се разпореди да пуснат бюлетин с описанието на престъпника до всички служби за издирване. Информирайте всички болници в Манхатън да очакват появата на лице с подобно описание, с рана от куршум в главата, по всяка вероятност — в лявото ухо. Непременно ги уведомете, че е въоръжен с нож, така че да действат много предпазливо. Не бих искал този тип да намушка някоя медицинска сестра.

Андерсън се отправи към телефона, а през това време Кели мълчаливо се опря на стената.

— Слава Богу, че детето е било на училище — промърмори сякаш на себе си Дино. После написа нещо в бе лежника си, откъсна страницата и я подаде на Кели. — Иди до това училище и прибери сина ми. Написал съм ти адреса. — Детективът тръгна незабавно. — Мери Ан, засега няма да мърдате никъде със сина ми, ако се налага, непременно да ви придружава полицай.

— Я стига, Дино — нацупи се тя. — Този тип няма да се върне. Няма чак толкова глупави крадци.

Дино забоде поглед в пода.

— Не ме карай да ти говоря за него, чуваш ли?

Стоун се приближи до дивана, където бяха седнали.

— Мери Ан — каза тихо, — този не е обикновен крадец.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Това е нашият тип — натърти Стоун, като се обърна към Дино.

— Да, зная — отвърна Дино. — Най-лошите страхове се сбъдват.

Кели доведе сина на Бакети. Шестгодишният малчуган беше одрал кожата на майчиния си род и изглеждаше като малък сицилиански принц. Дино освободи Кели, после взе в скута си момчето и му разказа какво се беше случило следобед.

— А ти защо не му скроиш някой номер? — попита момчето.

Дино въздъхна тежко и погледна към Стоун.

— Личи си, че е прекарал уикенда при дядо си. — После продължи разговора със сина си: — Защото, Бен, аз съм офицер от полицията, ние не кроим номера на този или онзи. Работата ни е да арестуваме провинилите се и да ги пратим в затвора, запомни това. Хайде сега, иди да си измиеш ръцете за вечеря. Чичо Стоун ще остане да хапне с нас. — Момчето слезе от скута на баща си и се затича към стаята си.

— Благодаря ти, ще остана с удоволствие — каза Стоун.

Мери Ан се извини и тръгна към кухнята.

— Хайде да отидем в кабинета ми — предложи Дино, — да пийнем по нещо.

Стоун последва приятеля си в хубава малка стая, облицована с орехово дърво, където Дино му предложи любимия бърбън, а за себе си приготви чаша шотландско уиски. Не приличаше на кабинет или жилище на нюйоркски полицай. Имаше богата библиотека, с много книги по история, по история на изкуствата и биографии. Явно Дино притежаваше неподозирани от повечето хора широки интереси.

Стоун знаеше, че тъстът на Дино е наел този апартамент за дъщеря си при доста мъгляви обстоятелства, най-меко казано. Апартаментът беше в една сграда в Истсайд, строена на кооперативни начала от забогатели англосаксонски протестанти. Обикновено не се приемаха молби за включване в подобни сгради от хора, чиито фамилни имена завършват на гласни букви. Стоун бързо пресметна наум, че на свободния пазар този апартамент не би струвал по-малко от един и половина-два милиона долара. Знаеше, че сложна корпоративна завеса прикрива купувача на апартамента и осигурява правата на дъщеря му като собственик, и беше убеден, че до днешния ден едва ли някой полицай от Ню Йорк е прекрачвал прага на жилището. За миг си помисли какво ли би станало, ако Дино някога стане обект на задълбочено служебно разследване.