Стюарт Вудс - Подозренията убиват

— Искал е ти да наблюдаваш всичко — съгласи се Дино, — както и аз, може би.

— По-гадно нещо от това не бях виждал през живота си.

— Много добре разбирам чувствата ти.

Дино взе телефона и натисна един от запаметените номера.

— Бакети на телефона, свържете ме с Андерсън. Анди? Искам утре да изкопаеш досието на Хърбърт Мителдорфер. Убил е жена си преди дванадесет-тринадесет години. Искам да разпиташ някогашните му съседи от стария район, заселен с немци, мисля, че беше в Ист Ейтис. Поговори със съседите му, със собствениците на магазинчета, с всички, които си го спомнят. Най-вече провери някой знае ли дали е имал семейство, особено син или племенник; разбери нещо за приятелите му, поговори с тях… Искам да узная всичко, каквото си спомнят хората за него. Иди и на последното му работно място.

Там има една дама — Елоиз Енцберг, тя е работила с него, може би все още работи там. С нея говори много внимателно и учтиво, виж дали няма да се изпусне нещо за него. Откакто излежава присъдата си в „Синг Синг“, тя му пише редовно. Освен това поискай от надзирателите на затвора списък с посетителите на Мителдорфер за последните две години. Докладвай ми незабавно, щом откриеш нещо, искам да знам всяка подробност. Не затваряй все още. — Дино прикри микрофона на слушалката и се обърна към Стоун: — Сещащ ли се за още нещо?

Стоун повдигна вежди.

— Кажи им да разберат кои са били приятелите на Мителдорфер в затвора и дали някои от тях са били пуснати на свобода неотдавна.

— Добра идея — кимна Дино и даде съответните инструкции на Андерсън. — Не се сещам за нищо друго, което бихме могли да направим — каза на Стоун, след като свърши разговора. — А ти?

— И аз — поклати глава Стоун. — Освен, че трябва да внимаваме, трябва много да внимаваме.

Звънецът на входната врата разбуди Стоун.

Обърна се в леглото и хвърли поглед към часовника — показваше 9.00 ч., а после се пресегна към слушалката и натисна копчето за домофона: — Да?

— Господин Барингтън?

— Да.

— Аз съм Джоан Робъртсън, от „Удман и Уелд“. Бил Егърс ме изпраща, за да ви помагам в секретарската работа.

— Да, да. Сега ще ви отворя. Влезте вътре, моля, намерете кухнята и си направете кафе. Ще сляза при вас до двайсетина минути. — Той натисна копчето за отварянето на входната врата.

Измъкна се с мъка от леглото, обръсна се, взе душ, облече се и изтича по стълбите надолу. Там, до кухненската маса, седеше и пиеше кафе стегната четиридесетгодишна жена, със започнала да побелява коса.

— Добро утро — приветства го тя. — Ще пиете ли кафе с мен? Направила съм цяла кафеварка.

Стоун се ръкува с жената и любезно отвърна:

— Благодаря, с удоволствие. — Сипа си чаша кафе и се настани до масата. — Страшно приличате на… как се казваше тази актриса?

— Джун Елисън ли?

— Точно тя.

— Всички все това ми казват.

— Имате абсолютно същия глас. Да не сте нейна дъщеря?

— Не, освен ако родителите ми не са ме лъгали цели четиридесет и пет години.

— Боб обясни ли ви каква работа ще извършвате при мен?

— Само ми каза, че се нуждаете от секретарка, поне за около седмица-две. Освен това ме предупреди да се старая да не ви се харесам твърде много, защото няма никакво намерение да ме отстъпва за по-дълъг срок.

Стоун се засмя. В този момент иззвъня окаченият на стената телефон.

— Моля? — вдигна слушалката той.

— Стоун? Сара Бъкминстър се обажда.

Нейният английски акцент погали слуха му като мек камбанен звън и предизвика в отговор трептене по цялото му тяло.

— Вие сте самозванка — постара се да говори твърдо той, — защото сега истинската Сара Бъкминстър се на мира в Тоскана и сигурно в момента подготвя гроздето от новата реколта за производство на кианти.

— Да, така беше до вчерашния ден — през смях каза Сара.

— Какво, да не си се завърнала наистина?

— Точно така.

— Господи, минаха…

— Шест години и половина. По дяволите, какво пра виш, как си?

— Карам я все някак.

— И аз. Ще ме поканиш ли на обяд?

— Печелиш. В 13.00 ч. В „Четирите сезона“, става ли? Ще празнуваме.

— Разбира се. До скоро.

— Чао. — Стоун окачи слушалката и се върна при ма сата. — Извинете — каза на Джоан, — една стара приятелка най-неочаквано се е завърнала.

— Нейната изненадваща поява очевидно ви достави голяма радост — отбеляза Джоан…

— Личи си, нали. Наистина много се зарадвах. Та така, тъкмо ви казвах… — Прекъсна ги звънецът на входната врата. — Моля да ме извините отново. — Вдигна слушалката на домофона: