Стюарт Вудс - Подозренията убиват

На улицата се огледа внимателно и в двете посоки.

Видя само неколцина минувачи до пресечката, разпозна двамата полицаи в паркирания на отсрещната страна на улицата обикновен седан. Стигна пеша до Трето авеню и там махна с ръка на едно такси; през цялото това време се озърташе да види дали не го следят. Правеше всичко, което престъпникът би очаквал от него да прави.

Качи се в таксито и каза на шофьора:

— Вижте какво искам от вас: отначало завийте надясно по Петдесет и девета улица, прекосете моста, после направете обратен завой и отново минете по моста, после поемете по Първо авеню до Седемдесет и девета, по нея до Пето авеню, а там ще ви кажа какво следва. Ако не ми задавате въпроси защо искам това, ще получите десетачка отгоре.

Шофьорът сви разбиращо рамене, затвори с длан устата си, след което — направо да не повярваш, изпълни съвсем точно указанията на Стоун. На Пето авеню Стоун го помоли да спре една пресечка преди блока на Сара, щедро възнагради шофьора и с пазарската чанта в ръка, безгрижно пресече булеварда. Движението към центъра беше доста натоварено, по тротоара имаше много хора. Не би могъл да попречи на когото и да било да го проследи.

Стоун намери търсения адрес. Портиерът му отвори входната врата. Зад портиерската масичка във входа имаше двама униформени. Стоун забеляза, че сакото на пониския от двамата му беше възтясно и под лявата мишница имаше подозрителна подутина.

— Кажете, господине — обади се по-възрастният, който определено изглеждаше напрегнат.

— Казвам се Барингтън — каза Стоун. — Идвам при госпожица Бъкминстър.

Мъжът вдигна слушалката на домофона, уведоми за пристигането на Стоун и после му каза, че може да се качи горе.

Стоун веднага позна мъжа в асансьора:

— Добър вечер, Анди — каза му, след като вратата се отвори, — Тази униформа ти отива.

— Благодаря много — отвърна Андерсън. — Дали пък няма да направя кариера, ако си сменя професията?

— Мик къде е?

— Отвън на улицата — сигурно си похапва кнедлички.

— Не бих се учудил, ако е така.

— Мислиш ли, че оня тип те е проследил?

— Ако е успял да го направи, значи много го бива. Аз не можах да го забележа.

— Дано да е успял. Много ми се ще да го спипаме.

— От твоите уста в Божиите уши.

— Готово, стигнахме най-горе, на шестнадесетия етаж.

Вратите на асансьора се отвориха и Стоун пристъпи в малкото антре.

— Внимавай, Анди — каза и натисна звънеца.

Отвори му облечен в черен костюм иконом.

— Добър вечер, господин Барингтън — приветства го той. — Аз съм Уилям. Моля да ме последвате. — Преведе го през една дълга галерия с хубави картини, след което го въведе в просторна и красиво обзаведена всекидневна. — Седнете, моля — каза Уилям.

— Госпожица Бъкминстър е в кухнята, след миг ще се присъедини към вас. Мога ли да ви предложа нещо за пиене?

Стоун му подаде пазарската чанта.

— Тук има изстудена бутилка шампанско и една бутилка червено вино. Ще ви помоля да отворите бутилката червено, за да подиша, а за нас да донесете шампанското и чаши.

— Веднага, господин Барингтън — поклони се Уилям, пое чантата и се запъти към кухнята.

Стоун бавно разгледа картините. За първи път в живота си виждаше такава богата колекция в частен дом.

Голяма картина на Моне с водни лилии заемаше по-голямата част от едната стена. Подредени в редици картини с по-малки размери покриваха почти изцяло другите стени. Стоун разпозна произведения на Пикасо, Мане, Брак, Дейвид Хъкни и Люсиен Фройд. „Божичко — не се сдържа и промърмори гласно Стоун. — Не бих искал да отговарям за застраховката им.“ Една картина досами камината прикова погледа му и той откри в нея познатата от детството му творба на собствената му майка „Парк Вашингтон скуеър“. Остана дълго пред нея, запленен от майсторството на четката и играта на светлините. „Тук си в добра компания, майко“ — каза пак сам на себе си.

— Стоун!

Обърна се и видя идващата с протегнати към него ръце Сара Бъкминстър. Беше облечена в семпъл панталон и копринена блуза. Стоун я прегъна и целуна. Тя го отдалечи малко от себе си и го огледа.

— Боже мили, с годините си станал по-хубав.

Стоун се смути:

— А ти — още по-красива.

Тя се обърна с лице към картината на Матилда Стоун и закачливо му смигна:

— Знаех си, че ще я откриеш веднага.

— Да ти кажа, за последен път съм я виждал… знам ли, да съм бил единадесет-дванадесетгодишен. — Направи широк жест с ръка и попита: — И кой притежава всичко това?