Стюарт Вудс - Подозренията убиват

— Джек и Хилъри Бийкън — отговори Сара. — Той е изпълнителен директор на компанията за безжични телефони „Селтел“. Известна ли ти е?

Стоун кимна утвърдително.

— Всъщност дори използвам техни апарати и съм много доволен от качеството им.

— Притежават една от най-добрите частни колекции живопис в Америка. Не си мисли, че си видял всичко — имат още неща в този огромен апартамент от седемнадесет стаи, а и доста картини са дадени под наем на разни музеи.

— Поразяващо!

В този момент Уилям внесе върху поднос бутилката „Круг“, два изящни бокала за шампанско, малко сандвичи и още нещо, загърнато в салфетка.

— Ела да поседнем — покани го Сара и го привлече към дивана пред веселия огън на откритата камина.

Уилям наля шампанско в чашите и кимна с глава към салфетката върху подноса:

— Предполагам, че е ваш, господин Барингтън?

Стоун трепна.

— Може би това е нещо за мен? — усмихна се Сара.

— Опасявам се, че грешиш — отвърна Стоун. — Шампанското е за теб.

— Уилям — каза Сара, — двамата с Марта сте свободни. По-нататък ние с господин Барингтън ще се справим сами.

— Ако имате нужда от нас, позвънете ни, госпожице Бъкминстър — поклони се Уилям.

— Не бих си позволила, чувствайте се свободни с Марта.

— Благодаря ви, госпожице. Лека нощ. Лека нощ и на вас, господин Барингтън.

— Лека нощ, Уилям, благодаря за… — кимна Стоун към салфетката от подноса.

Икономът излезе и ги остави насаме.

— Така, умирам от любопитство да разбера какво се крие под салфетката — каза Сара.

— Изпаднах в доста неловко положение — отговори Стоун. — Просто забравих, че го оставих в чантата при виното.

Сара придърпа подноса към себе си и започна да развива плата — О, Боже! — възкликна стресната при вида на оръжието. — Със същия успех можеше да използваш и някоя гърмяща змия. — Хвана с два пръста пистолета за дулото и го подаде на Стоун. — Скрий го някъде.

Стоун го пое и го затъкна в колана зад гърба си.

— Спомням си, че и преди ходеше въоръжен, Стоун, но тогава беше полицай. Сега обаче за какво ти е?

— Боя се, че попаднах в доста деликатно положение — отговори Стоун.

— Заради някой ревнив съпруг ли?

— Нищо подобно. Помниш ли Дино?

— Че как мога да забравя този страшен малък мъж?

— Преди доста години ние с Дино арестувахме и пратихме зад решетките един убиец, който сега явно е решил да ни го върне тъпкано.

— И кой е този тип?

— Всъщност, не сме сигурни. Знаем само, че той… напада наши близки.

— Поради тази причина ли не дойде в ресторанта?

— Точно така. Толкова се зарадвах, когато ми се обади, че съвсем забравих, че трябва да внимавам с кого се срещам. Тази история започна съвсем наскоро и все още не съм свикнал с мисълта, че не бива да излагам и на най-малката опасност други хора.

— Е, това вече е наистина много интересно, нали?

— Нямам никакво желание да става прекалено интересно.

— Нали не смяташ, че ме излагаш на опасност, като вечеряш с мен?

— Бях достатъчно предпазлив да не се оставя да ме проследят, а освен това, във входа на блока има полицаи. Един от тях обслужва асансьора.

Сара прихна да се смее.

— Наистина е забавно. Трябва да ти призная, че никога досега не ми бяха сервирали шампанско с пистолет — каза тя и отпи от чашата. — А виното е наистина превъзходно. — Наведе се към него, целуна го и добави: — Както и ти, впрочем.

— Кога се върна?

— Вчера, все още не мога да се оправя напълно от часовата разлика. Пътувах през Лондон и се отбих за няколко дни при нашите.

— И кога имаш намерение да се връщаш в Тоскана?

— Не съм решила. Върнах се тук, за да покажа работите си — през следващата седмица откривам изложба, която включва всичките ми произведения от последните шест години.

— Нямам търпение да ги видя — вметна Стоун.

— Ще ти ги покажа преди откриването, обещавам ти.

Така, вече знаеш, че през всичките тези години се бях уединила в Тоскана и работех. Разкажи ми ти какво прави през това време.

— Добре, съвсем накратко. Само ми припомни с какво се занимавах, когато се разделихме.

— Май все още беше в полицията, макар да бях чула, че си напуснал. Спомням си, че тогава наследи онази приятна стара къща от една твоя леля. Ако не се лъжа, беше започнал да си я ремонтираш сам.

— О, да, страхотната ми леля. Така е, с една полицейска заплата не можех да си позволя да наема хора за ремонта.

— Освен това, тогава се възстановяваше след раняване.

— Точно така.