Стюарт Вудс - Подозренията убиват

— Познавам този тип — каза Стоун. — Зная кой е убиецът.

— После — махна с ръка Дино и изчезна надолу по стълбите.

Стоун съобщи за убийството, после взе от едно заключено чекмедже пистолета си и застана да наблюдава задния вход на отсрещната къща. Надяваше се, че ще има възможност да стреля по престъпника. След около две минути съзря Дино и един униформен полицай в спалнята на жената. Дино му даваше някакви наставления, после униформеният изчезна от стаята. Дино посегна към телефона и набра някакъв номер.

Стоун забеляза, че неговият телефон мига, и вдигна слушалката:

— Дино?

— Ела тук — каза Дино и затвори.

Стоун затъкна пистолета в колана си, грабна палтото и излетя от апартамента.

Докато тичаше към отсрещната страна на квартала, Стоун внимателно оглеждаше всеки срещнат, надявайки се да съзре престъпника със ситно къдравата коса. Не беше никакъв проблем да открие къщата — пред нея вече бяха паркирани в две редици черно-бели полицейски коли с мигащи светлини. Униформен полицай охраняваше входа. Стоун му показа картата си на полицай в оставка и получи разрешение да влезе.

По пощенските кутии във входното антре разбра, че къщата е била разделена на отделни апартаменти. Видя отворената врата на партерния апартамент и забърза нататък. В коридора пазеха двама униформени полицаи.

— Лейтенант Бакети горе ли е? — попита Стоун, размахвайки картата си.

— Да — отвърна единият полицай.

Стоун изтича нагоре по стълбите. Посрещнаха го още един униформен и двамата цивилни детективи, с които се беше сблъскал в апартамента на Сюзан Бийн — Анди Андерсън и Майкъл Кели.

— Ти какво търсиш тук? — строго го попита Кели.

Без да му обръща внимание, Стоун продължи към вътрешността на къщата. Озова се на горния етаж на един приятно обзаведен мезонет. Прекоси коридора към спалнята и се натъкна на непокритото с нищо тяло на жената — кожата й беше тебеширено бяла, на гърлото й зееше рана.

— Картината е почти същата като при Сюзан Бийн — каза Дино, вдигайки поглед към Стоун. — Престъпникът е десняк, раната е много дълбока, нанесена е отляво надясно.

— Успяхте ли да го хванете? — попита Стоун. — Не се появи от задната страна на къщата, нито пък го видях по пътя си насам.

— Не — отвърна Дино. Взе чантата на жената от едно кресло и прекрачи през трупа, като внимаваше да не стъпва върху прогизналия от кръв избелял килим. — Ела насам — и го поведе по коридора към една стая, която очевидно служеше за кабинет. Едната стена на помещението беше заета от библиотека, другите две бяха украсени с хубави картини. Пред прозореца към улицата имаше старинно бюро. — Седни — нареди Дино и отвори чантата на жената.

Стоун се настани и попита:

— Как се казва?

Дино разгръщаше портфейла.

— Миранда Хирш — прочете и подаде на Стоун една визитна картичка. — Действащ вицепрезидент на банка „Манхатън“, директор на отдела за заеми.

— Много висок пост — отбеляза Стоун, загледан във визитката.

— Познаваше ли я?

— Единствено от гледките през прозореца — отвърна Стоун.

— Докато си я зяпал, не си ли забелязал присъствието на мъж в апартамента й?

Стоун поклати отрицателно глава:

— Не, никога досега. След изпълнението с прахосмукачката тя винаги дърпаше пердетата.

— И тези на долния етаж ли?

— Да — Колко пъти си я гледал гола?

— Знам ли, трябва да са към четиринадесет-петнадесет пъти.

— Късметлия си, че тази вечер бях с теб — каза Дино, — в противен случай Кели и Андерсън можеха да те набедят, да те изкарат пощурял от страст заради нейните изпълнения.

— Да, това не е лоша идея, така може да открием мотива на престъплението — каза Стоун. — Ще трябва да се разпитат всички от моята страна на блока. Нищо чудно престъпникът да живее тук, със сигурност имало и други очевидци.

— Не е изключено, но никой не се е обадил. Чакай, преди да тръгна насам, ти каза нещо, каза, че си разпознал престъпника.

— Така е, но не мога да си спомня къде съм го виждал, проклет да съм.

— Хайде, хайде, Стоун, мисли, напъни се!

— Нали това правя — отвърна раздразнен Стоун, забол очи в носовете на обувките си. — Струва ми се, че май бяхме заедно с теб.

— Какво заедно?

— Заедно го преследвахме. Арестувахме го заедно, сигурен съм в това. Но беше много, много отдавна.

— Чакай, чакай, подскажи ми още нещо.

— Не мога да си припомня цялата картина — процеди Стоун. — Няма ли да ме оставиш да си помисля малко на спокойствие?