Том Клэнси - Под обсада

„Животът ни изправя пред какви ли не изпитания!“ — помисли Худ.

Но сега в неговата прегръдка дъщеря му беше в безопасност. След като слязоха от втория ескалатор, Худ видя Шарън — тичаше през фоайето. Дори и да се бяха помъчили да я спрат, явно не бяха успели.

След нея ситнеше служителка от Държавния департамент, която отчаяно се опитваше да я настигне.

— Детето ми! — пищеше Шарън. — Детенцето ми!

Харли се отскубна от Худ и изтича при майка си. Вкопчиха се една в друга и заридаха неудържимо — още малко, и Шарън щеше да задуши момичето в обятията си. Худ стоеше малко по-встрани.

При тях дойде Роджърс, придружаван от Бил Мохали. Отзад, в двора, генералният секретар на ООН Чатерджи разговаряше с репортерите. Ръкомахаше гневно.

— Дайте да ви стисна ръката — рече Мохали, заместник-шефът на службата за сигурност към Държавния департамент, и се здрависа енергично с Худ. — Днес вие тримата пренаписахте наръчника за преодоляване на кризисни ситуации. Имах голямата чест да присъствам и да го видя с очите си.

— Благодаря ви — рече Худ. — Как е Брет?

— Ще му мине като на кутре — отвърна Роджърс. — Куршумите не са засегнали сънната артерия. Боли го, но раните не са опасни.

Худ кимна. Още гледаше Чатерджи. По костюма, ръцете и лицето й се аленееха капчици от кръвта на терориста.

— Чатерджи не изглежда особено доволна — отбеляза Худ.

Мохали сви рамене.

— Ще има да слушаме какви ли не небивалици за стореното от вас днес — подметна той. — Но заложниците са в безопасност, четиримата терористи са на оня свят и едно е сигурно.

— Какво? — попита Роджърс.

— Едва ли в скоро време някой ще дръзне да предприеме подобно терористично нападение — рече Мохали.

Ню Йорк, щата Ню Йорк

Неделя, 00:51 ч.

Александър спеше, когато Худ влезе в хотелската стая.

Шарън беше отишла заедно с Харли в Медицинския център към Нюйоркския университет. Щяха да прегледат момичето, но по-важното бе, че Харли щеше да разговаря при първа възможност с психолог. Трябваше да проумее, че не е сторила нищо, с което да предизвика случилото се, и не бива да се чувства виновна, задето й се е разминало и не е загинала. Най-напред трябваше да разбере това, пък после щяха да мислят за другите нанесени й вреди.

Худ застана отстрани на спалнята и погледна сина си. Животът на момчето се беше преобразил, сега вече сестра му щеше да има други потребности, а детето още не го знаеше. Колко блажен е сънят на невинните!

Худ се обърна и отиде в банята. Напълни мивката с вода и си наплиска лицето. Неговият живот също се бе променил. Той бе убил човек. И то на международна територия. Нямаше никакво значение, че онзи си го е заслужавал. Вероятно щяха да го изправят пред съд, и то извън Съединените щати. Процесът вероятно щеше да се проточи с години и със сигурност щеше да хвърли сянка върху дейността на Оперативния център.

Доста неща не бяха изяснени. До каква степен бяха въвлечени ЦРУ и Държавният департамент? Каква беше връзката между американската държава и българина Георгиев, изчезнал сякаш вдън земя? Държавните служби нямаха правомощия да търсят отговор на тези въпроси.

Най-нелепото бе, че Организацията на обединените нации можеше да излезе от цялата история като пострадалата страна, като жертва на съзаклятие, в което са замесени и Съединените щати. Като се почне от това, че не си плащаха вноските, и се стигне до подслушването на генералния секретар, американците погазваха много от правилата, които страните членки на ООН се бяха съгласили да спазват. Държави, които закриляха терористите, търгуваха незаконно с наркотици и погазваха човешките права, щяха да ревнат възмутени в един глас срещу САЩ.

И американците щяха да си затраят. Защото средствата за масово осведомяване щяха да ги следят под лупа. Худ открай време беше на мнение, че Обединените нации и телевизията сякаш са създадени един за друг: мереха всичко с еднакъв аршин.

Худ се изправи и се погледна в огледалото. Колкото и тъжно да му бе, трябваше да си признае, че най-тежката битка, която му предстои, беше не с неговите врагове, а с Шарън, когато той се опиташе да поговори с нея. И то не само за поведението му тази вечер, но и за бъдещето, изведнъж сторило му се съвсем различно от плановете им за него.

— Я престани! — скастри се той тихо.

Метна хавлиената кърпа върху шкафа и пийна вода направо от чешмата. Върна се бавно в спалнята. Напрежението вече започваше да си казва думата. Нозете му се подкосяваха, кръстът го присвиваше. Худ приседна на леглото до Александър. Целуна лекичко момчето зад ухото. Не го беше правил от години и се стъписа: бе доловил лекия полъх на малко дете.