Том Клэнси - Под обсада

Худ погледна пак жена си. Тя се бе вторачила в него. Беше се просълзила.

— А когато този международен инцидент приключи? — попита тя мъжа си. — Тогава ще бъдеш ли с нас? Как мислиш, дали наистина ще бъдеш щастлив като глава на семейство, а не на цял град или на държавно учреждение?

— Не знам — призна си чистосърдечно Худ. — Дай ми възможност да разбера.

— Възможност ли? — засмя се Шарън. — Сигурно ще ти се стори нелепо, Пол, но снощи, когато научих какво си направил за Харли, ти се ядосах.

— Ядосала си се? Защо?

— Защото, за да спасиш дъщеря ни, си заложил на карта живота си, доброто си име, кариерата, свободата си — отвърна тя.

— И заради това си се ядосала? — изуми се мъжът й. — Не мога да повярвам…

— Точно така, ядосах се — потвърди Шарън. — Единственото, което съм искала някога от теб, е да споделям поне малко живота ти. Да намираш време, за да отидем на концерт или на футбол, да караме заедно почивката. Да вечеряме цялото семейство. Да посрещаме празниците с родителите ми. Рядко го получавах. Снощи, докато детето ни беше в опасност, не успях да те накарам дори да постоиш малко с мен.

— Не ми беше до това, трябваше да я измъкна оттам…

— Знам — прекъсна го Шарън. — И успя. Показа ми на какво си способен, стига да поискаш.

— Нима намекваш, че не съм искал да бъда със семейството си? — изненада се Худ. — Прекалено напрегната си, Шарън…

— Казах ти, няма да ме разбереш — повтори тя и по страните й се застичаха сълзи. — Е, ще вървя.

— Не, чакай — спря я мъжът й. — Не искам да се разделяме така…

— Много те моля, чакат ме — настоя Шарън.

Дръпна ръка и хукна към автобуса.

Худ я изпроводи с поглед. Видя как нагънатата на хармоника врата се затваря и автобусът потегля с боботене, после се запъти към Кофи и Хърбърт.

Сега вече той беше ядосан. Дори жена му не одобряваше онова, което е направил в залата на Съвета за сигурност. Дали те двечките с Чатерджи да не дадат съвместна пресконференция?

Но ядът го поотпусна, когато наближи микробуса. Сега обаче най-неочаквано го загложди друго: някаква смесица между угризения на съвестта и съмнения, налегнали го в мига, когато Боб Хърбърт протегна към него едра дружелюбна длан.

В мига, когато Худ усети, че вече не е толкова сам.

В мига, когато волю-неволю трябваше да си зададе откровения и много болезнен въпрос: дали пък Шарън не беше права?

Вашингтон, окръг Колумбия

Неделя, 10 ч.

Худ се качи в микробуса и колегите го посрещнаха сърдечно, с искрени благопожелания. Шофьор нямаше. След като Хърбърт затвори вратата и Худ седна, Кофи подкара към Оперативния център, който беше само на хвърлей. Юристът съобщи на Худ, че ще се отбият в центъра колкото Худ да си вземе душ, да се обръсне и да облече чистия костюм, който Хърбърт му беше донесъл от къщата.

— Защо? — изненада се Худ. — Къде отиваме?

— В Белия дом — отвърна Кофи.

— Какво ще търся там, Лоуел? — ахна Худ.

— Да ти призная, не знам — рече Кофи. — Генералният секретар на ООН Чатерджи също пристига от Ню Йорк заедно с посланик Мериуедър, за да се срещнат по обед с президента Лорънс. Президентът настоя да отидеш и ти.

— Имаш ли представа защо?

— Съмнявам се, че е за да разбере кой какво мисли за случилото се — отвърна юристът. — Но мен ако питаш, не е за добро.

— В смисъл? — настоя Худ.

— В смисъл, че няма да се учудя, ако те експедира по етапния ред обратно в Ню Йорк, за да си под ръка на американския посланик в ООН — поясни Кофи. — В случай че генералният секретар на Обединените нации и нейните заместници и сътрудници решат да ти зададат някои въпроси. Така ще покажем, че сме загрижени.

Инвалидната количка на Хърбърт беше отзад между седалките.

— Че сме били загрижени, моля ти се! — изпухтя той. — Пол спаси заложниците. Не съм виждал през живота си човек, който да запази самообладание и да прояви такава смелост. Майк и Брет също бяха невероятни. Но Пол… Когато научих, че тъкмо ти си теглил куршума на последния похитител, се почувствах горд, както никога през живота си. Наистина.

— За съжаление международното право не признава гордостта за оправдание.

— Отсега ти заявявам, Лоуел, този път вече аз ще взема заложници, само да посмеят да пратят Пол в Ню Йорк или Хага и да го изправят пред Международния съд или някоя друга пиклива организация, колкото за да го превърнат в изкупителна жертва.

Такива бяха повечето разговори между Хърбърт и Кофи, и както обикновено, истината беше някъде по средата между двете крайности. Дума да няма, съществуваха въпроси, които можеше да реши само съдът, но и той отчиташе емоционалната страна. Худ се притесняваше не толкова за това, колкото за близкото бъдеще. Искаше му се да бъде със своето семейство, да помогне на Харли да се възстанови. А нямаше как да го стори, ако се наложеше да се защитава в друга държава.