Том Клэнси - Под обсада

Президентът Майкъл Лорънс бе готов да приеме посетителите точно в дванайсет на обяд. Излезе да посрещне лично Мала Чатерджи. Бе висок метър и деветдесет, имаше силен слънчев загар, а сребристосивата му коса бе подстригана съвсем късо. Грейнал в искрена усмивка, се ръкува енергично с гостенката си и я поздрави с гърлен глас.

— Радвам се да ви видя отново, госпожо генерален секретар!

— И аз, господин президент, макар и да съжалявам, че се срещаме по такъв повод — отвърна индийката.

Лорънс премести сиво-сини очи към посланик Мериуедър. Познаваше я от близо трийсет години. Бяха следвали заедно политология в Нюйоркския университет, а след като встъпи в длъжност, президентът я бе изтеглил от научната й дейност, за да й възложи поста в ООН.

— Нали нямаш нищо против, Флора, да поговорим с госпожа Чатерджи на четири очи? — попита той.

— Не, разбира се — отвърна жената.

Секретарката затвори вратата на Овалния кабинет, а президентът покани генералния секретар на ООН да седне. Чатерджи бе изпъчила гърди и бе изопнала врат. Лорънс беше облечен в сив костюм, не носеше вратовръзка и се държеше по-непринудено. Пресегна се и изключи с дистанционното устройство телевизора, настроен на канала на Си Ен Ен.

— Чух изявлението ви пред журналистите — подхвана той. — Какво имахте предвид, когато споменахте, че някои събития са подкопали суверенитета на Обединените нации, нападението на терористите ли?

Чатерджи се отпусна в жълтия фотьойл. Кръстоса ръце и преметна крак връз крак.

— Не, господин президент — отвърна генералният секретар. — Това е съвсем отделен въпрос. Говорех за господин Пол Худ от вашия Национален център по кризисните ситуации и за други двама американски военни, чиято самоличност още не съм установила, предприели операция, за която никой не е давал разрешение.

— Имате предвид акцията, сложила край на кризата със заложниците ли? — попита учтиво Лорънс.

— Не оспорвам резултата — възрази твърдо Чатерджи. — Но в момента съм силно обезпокоена от средствата, с които той беше постигнат.

— Ясно — рече президентът и седна зад писалището. — И какво смятате да предприемете?

— Бих искала господин Худ да се върне в Ню Йорк и да отговори на някои въпроси, свързани с нападението — отвърна индийката.

— Веднага ли държите да се върне? — поинтересува се Лорънс. — Дъщеря му още не се е съвзела от изживяното.

— Не е наложително да се връща веднага — уточни жената. — Смятам за приемливо да дойде някъде в средата на седмицата.

— Ясно. А какво се надявате да постигнете с тези въпроси?

— Искам да установя по съответния ред дали има нарушени закони и прекрачени граници — уточни Чатерджи.

— Госпожо генерален секретар — рече президентът, — разрешете да отбележа, че в случая от дървото не виждате гората. Лично аз съм на мнение, че Нюйоркското управление на полицията, Държавният департамент, ФБР и частите на въоръжените сили на САЩ са действали изключително предпазливо, със съответното уважение към институцията, въпреки че на опасност е бил изложен животът на толкова много млади американци. И то след като положението е излязло от контрол и хората от вашите служби за сигурност — да, трима от тях все пак са успели да проникнат в залата — са били отблъснати. Нека не забравяме и че лицата, които обвинявате, са се водели от най-безкористни подбуди и от желанието да помогнат, нещо, което може да се каже за всички американски войници.

— Никой не поставя под въпрос тяхната храброст — каза Чатерджи. — И все пак повечето хора се придържат към закона, затова е неприемливо неколцина души, пък били те и герои, да го погазват. Щом законите са престъпени, трябва да търсим правово противодействие. Това, господин президент, не е някаква прищявка от моя страна. То е заложено в устава на организацията — нашия закон. А вече се чуват гласове да отстояваме с всички средства този закон.

— Чии гласове? — поинтересува се Лорънс. — На държавите, откъдето са терористите, убити по време на нападението ли?

— На цивилизованите държави по цял свят — натърти жената.

— И за да задоволите цивилизованата им кръвожадност, вие възнамерявате да изправите Пол Худ пред съд! — възкликна президентът.

— Оставете сарказма — отвърна Чатерджи. — Да, възможно е Худ да застане и пред съд, ако го изискват деянията му.

Президентът се облегна на стола.

— Госпожо генерален секретар, снощи Пол Худ стана герой в моите очи и в очите на още двеста и петдесет милиона американци. В тази история наистина са замесени и престъпници, включително една продажна агентка от ЦРУ, която вероятно ще прекара остатъка от живота си в затвора. Но за нищо на света няма да допусна Пол Худ да бъде изправен пред съд само защото е спасил дъщеря си от един терорист.