Том Клэнси - Под обсада

— Не мога — отвърна Огъст. — Ранен съм.

— Ако не се ометеш веднага, ще те застрелям като куче — закани се Даунър.

Завъртя грубо Харли. Дръпна я за косата, коленичи до нея и насочи автомата към Огъст. После натисна спусъка, а шефът на Отряда за бързо реагиране залегна отново на стълбището. Във всички посоки от страничните облегалки на столовете се разлетяха трески. И след като австралиецът престана да стреля, помещението продължи да кънти.

Даунър погледна озъбен Чатерджи. Бе хванал Харли така, че да го затуля от Огъст. Генералната секретарка видя как долу отровният газ вече се просмуква изпод краищата на пердето.

— Кажи му да се разкара! — изкрещя терористът.

— Опитвам се да ви помогна — проплака Чатерджи. — Оставете ме да…

— Млъквай и прави каквото ти казвам — подвикна австралиецът с лице към нея, така че гърдите му бяха извърнати към средата на заседателната зала.

В помещението прокънтя изстрел. Куршумът прониза врата на Даунър отляво, та Харли да не пострада. Оръжието тупна от ръката му, той пусна момичето и отметна китки назад.

Пол Худ се изправи и застана долу при подиума на заседателната зала. Държеше пистолета „Берета“, оставен от Майк Роджърс.

— Залегни, Харли! — извика на дъщеря си.

Момичето покри глава и се просна на пода. След миг от северното стълбище изпука втори изстрел. Полковник Огъст уцели похитителя точно в средата на лявата буза. Трети куршум го прониза в слепоочието и той се строполи.

Още преди да е паднал на земята обаче, по пода се събра локвичка кръв.

Чатерджи изпищя.

Пол Худ запокити пистолета и се втурна към северното стълбище, сетне продължи нататък и притисна дъщеря си.

Ню Йорк, щата Ню Йорк

Неделя, 00:25 ч.

След като Майк Роджърс излезе от заседателната зала на Съвета за сигурност, първото, което направи, бе да звънне на взвода за обезвреждане на опасни материали към Нюйоркското полицейско управление и да съобщи за отровния газ. Членовете на взвода се събраха в двора откъм северната страна на сградата — имаха готовност да проникнат в залата веднага щом бъдат изведени всички в нея. Целият комплекс на ООН беше отцепен, вратите и прозорците бяха покрити с големи найлони, прихванати отстрани с бързо засъхваща пяна. Вече нямаше кой да обясни на полицията какъв точно е отровният газ, затова пристигна и подвижната полицейска лаборатория, която да направи на място анализа. Тук беше и медицинската служба към Нюйоркската противопожарна команда — служителите в нея опънаха палатки в парка южно от Обединените нации. Явиха се и самите пожарникари — такива бяха изискванията, ако престъпниците са използвали опасни материали. Мнозина терористи се придържаха към философията „След мен и потоп“. Ако не постигнеха своето, правеха всичко възможно да няма победители. Един от терористите бе успял да се измъкне от медицинския пункт на ООН, в Нюйоркското полицейско управление не можеха да са сигурни, че похитителите нямат и други съучастници, затова трябваше да бъдат подготвени за всичко. Включително за последен изблик на злоба.

Пол Худ и дъщеря му се прегръщаха дълго. Худ не криеше сълзите си. Харли трепереше. Беше обронила главица върху гърдите на баща си и се бе вкопчила в ръцете му. Един от санитарите на „Бърза помощ“ я заметна с одеяло и ги поведе към медицинските палатки.

— Трябва да съобщим на майка ти — каза през сълзи Худ.

Харли кимна.

Майк Роджърс стоеше зад тях и гледаше как санитарите отнасят Брет Огъст. Генералът обеща да доведе Шарън. Каза на Худ и че се гордее с него. Другият мъж му благодари. Истината обаче беше, че след като Роджърс беше излязъл от заседателната зала на Съвета за сигурност и Худ се беше промъкнал вътре, той знаеше, че нищо, нито собствената му сигурност, нито американските или международните закони, няма да го спрат да се опита да спаси Харли.

Двамата с дъщеря му се насочиха заедно с делегатите и охраната към ескалаторите. Докато слизаха, Худ се запита какво ли се върти в главата на момичето. Харли още се бе вкопчила в него и гледаше с изцъклени очи някъде напред. Момичето не беше в шок, не беше ранено. Но бе прекарало в онова помещение близо пет часа и бе видяло с очите си как се стреля по хора, включително по една от най-добрите й приятелки. Беше се разминало на косъм със собствената си смърт. Вероятно бе в изключително силен посттравматичен стрес.

Худ знаеше от собствен опит, че онова, което се е случило днес, ще съпътства до гроб дъщеря му и ще изниква в съзнанието й всеки божи ден. Ако някога си бил заложник, никога вече няма да бъдеш докрай свободен. Винаги ще те глождят усещането за отчаяна откъснатост, унижението, че с теб са се отнасяли като с вещ, а не като с жив човек. Дори и да си възвърнеш достойнството, то пак ще бъде някак накърнено и никога отново ти няма да бъдеш предишният човек.