Том Клэнси - Под обсада

Огъст си сложи отново колана и запълзя в злокобната тишина под магистралата. Приближи входа на гаража и забеляза двама полицаи, застанали източно от отворената врата. Вътре гаражът беше осветен, но отпред беше тъмно като в рог. Стига да успееше да отпрати полицаите, Огъст с лекота щеше да се промъкне до вратата, без да го усети никой.

Погледна си часовника. След двайсет секунди Роджърс щеше да надуе до дупка звука на своята радиостанция. Огъст също щеше да включи радиостанцията и от електрическите смущения тя щеше да запука оглушително. Тогава вече полицаите можеха да направят три неща: или и двамата щяха да идат да проверят какво става, или само единият щеше да се отдалечи от вратата, а вторият щеше да остане на пост, или щяха да повикат подкрепление.

Огъст очакваше и двамата да се махнат от входа на гаража. Не можеха да не проверят какво става и вероятно щяха да се придържат към правилника на полицейските управления в повечето големи градове — да не се втурват сами, ако възникне опасност.

Ако това не се случеше, щеше да се наложи Огъст да обезвреди единия или и двамата полицаи. Никак не обичаше да се нахвърля на хора от своя лагер, но бе готов и на това. Заповтаря си, че в случая не бива да се спира пред нищо и трябва да се съсредоточи върху целта, а не върху средствата.

Забърза през мрака под магистралата и остави радиостанцията до тротоара. Провери дали звукът е пуснат докрай. После, когато му оставаха броени секунди, се шмугна в тъмния вход срещу гаража. От ъгъла го деляха десетина метра и още толкова — от гаража.

Изу си обувките.

Някъде след четири-пет секунди нощта беше раздрана от оглушителен звук. Огъст видя как полицаите се озъртат. Единият извади оръжието и фенерчето и се запъти към улицата, а другият звънна на дежурния, който му съобщи, че доколкото можело да се съди от звука, не ставало дума за престъпление.

— Звучи ми като радиостанция — рече полицаят, обадил се да докладва случая. — Има ли още хора от нашите на тази пресечка?

— Не — отвърна диспечерът.

— Ще видя каква е работата — каза първият офицер. — Отивам с Орландо.

Първият полицай се приближи предпазливо с електрическо фенерче, насочено към сградата на североизточния ъгъл. Вторият вървеше малко зад него с извадено оръжие и включена радиостанция. Огъст беше сигурен, че забележат ли го, тия мъже няма да се церемонят много-много и ще го застрелят на място. Трябваше да прави, да струва, но да се приближи така, че да не го надушат.

Радиостанцията продължаваше да пращи и да пука, Огъст не сваляше очи от полицаите. Когато те излязоха на ъгъла, полковникът се сниши и както беше по чорапи, притича нечуто през улицата, без да забелязва върху какво стъпва. Сега единственото, което имаше значение, бе целта. А когато влезе в гаража и видя пред себе си асансьора, той имаше една-едничка цел.

Да победи.

Ню Йорк, щата Ню Йорк

Неделя, 00:06 ч.

Генералният секретар на ООН още стоеше в коридора пред залата на Съвета за сигурност. От началото на обсадата не се бе променило почти нищо. Неколцина от делегатите си бяха тръгнали, други пък бяха дошли. Хората от охраната бяха по-превъзбудени от преди, особено след осуетения опит да освободят заложниците. Младичкият лейтенант Мейлман, британски офицер, прехвърлен тук, след като бе участвал в разработването на план „Пустинна лисица“, стоеше като на тръни. Отиде при Чатерджи, след като тя се свърза по радиостанцията с терористите, за да им предаде съобщението на Худ.

— Госпожо! — повика я Мейлман.

Тишината беше потискаща. Макар и да го бе казал през шепот, гласът му прокънтя много силно.

— Да, лейтенанте!

— Планът на полковник Мот беше добър, госпожо — настоя британецът. — Но беше невъзможно да отчетем непредвидените обстоятелства — че вътре има хора, които ще открият стрелба.

— Какво искате? — попита индийката.

— Сега вътре са останали само трима от терористите — отвърна Мейлман, — имам план, който сигурно ще успее.

— Не — отсече категорично генералният секретар. — Защо сте толкова сигурен, че пак няма да се появят непредвидени обстоятелства?

— Не мога да бъда сигурен — призна си той. — Военният не предсказва бъдещето. Той води битки. А как да ги водя, ако стоя със скръстени ръце и гледам отстрани?

Иззад вратата на Съвета за сигурност се чуха звуци. Хлипове, блъскане, ръмжене. Вътре ставаше нещо.

— Вече ви отговорих — отсече Чатерджи.