Том Клэнси - Под обсада

Предполагаше, че заловеният терорист е буден. Откакто хората от „Бърза помощ“ го бяха пренесли тук, долу, Чатерджи не бе разговаряла с тях. Ако нападателят още не бе дошъл в съзнание, и тя не знаеше какво ще прави. Разполагаха с някакви си пет минути. Опитът на Мот да намери изход с военни средства се бе провалил, дипломатическите усилия на генералния секретар също бяха ударили на камък. Чатерджи можеше да опита да съдейства на престъпниците, ала й трябваше време, за да намери отнякъде поисканите от тях шест милиона долара. Беше звъннала на заместника си Такахара и го бе помолила да се събере с другите от ръководния екип на Обединените нации, за да измислят как да се справят с положението. Знаеше, че дори и да намерят парите, пак ще има кръвопролитие. Веднага щом терористите се опитаха да се измъкнат, от Нюйоркското управление на полицията или от ФБР щяха да се помъчат да ги заловят. Но имаше някаква надежда част от делегатите и от младите цигуларки да се спасят.

Защо ли международните кризи се решаваха толкова по-лесно от случаи като този? Защото в тях участваха много хора ли? Две и повече страни и никой не искаше да натисне пръв спусъка? Ако наистина беше така, излизаше, че Чатерджи не е никаква миротворка. Че си е най-обикновен посредник, нещо като телефон и дори като някой от филмите на баща й. Беше от родината на Ганди, но нямаше нищо общо с него. Нищичко.

Зави заедно със сътрудника си зад ъгъла и приближи вратата на медицинския пункт. Енцо мина отпред да й отвори. Тя влезе вътре. Спря като попарена.

Двама от санитарите лежаха на пода в чакалнята. Медицинската сестра също се бе строполила, но в лекарския кабинет. До нея лежаха двама души от охраната.

Енцо се завтече към първото тяло. По плочките имаше петна кръв. Санитарите бяха живи, но бяха в безсъзнание, очевидно ги бяха ударили по главата. Сестрата също беше в несвяст.

Дрехите им не бяха разкъсани, по нищо не личеше да са се съпротивлявали.

Нямаше и следа от белезниците, а също и от Георгиев.

Чатерджи поспря, за да разбере какво се е случило. Натрапваше се един-единствен извод: че някой е причаквал тук.

Ню Йорк, щата Ню Йорк

Събота, 23:57 ч.

Худ звънна на Боб Хърбърт и го помоли да им намери номера на мобилния телефон на Чатерджи. През това време Роджърс завърза лявата китка Ани за стола с черен електрически кабел, който бе намерил в килера. Там на полицата бе видял и канап, но от разпитите, които бе провеждал, бе свикнал да използва тиксо, което не оставяше белези и не нараняваше кожата, а и се късаше по-трудно. В килера беше открил и доста оръжие и друга апаратура, заключена с шкаф.

След като върза агентката, генералът извади от сакото й, окачено в дрешника, ключодържателя. Според правилника на ЦРУ, който отговаря за тайната квартира, трябва да има достъп до „материалите за самозащита“. Роджърс намери ключа за шкафа и извади две берети за себе си и още две — за Огъст. Бяха с пълнители за петнайсет патрона. Взе и две радиостанции, както и пакет взрив и детонатори. Сложи експлозивите в специална противоударна раница, която метна на рамо. В отряда за бързо реагиране към Оперативния център бяха свикнали с друго оборудване: с очила за нощно виждане и автомати, но и това щеше да свърши работа. Генералът се надяваше да не се стига чак дотам, че да използва пистолетите и взрива, но искаше да е подготвен и за най-лошото.

Върна се в кабинета и погледна Ани.

— Ако ни съдействате, ще ви помогна, щом излезем оттук.

Тя не каза нищо.

— Разбрахте ли? — попита настойчиво Роджърс.

— Да, разбрах — потвърди жената, без да го поглежда.

Генералът даде на Огъст оръжието и го хвана за ръката. Заведе го при Худ, който още държеше телефона.

— Какво има? — попита полковникът.

— Имам лошо предчувствие за нашата затворничка — отговори едва чуто Роджърс.

— Защо? — намеси се и Худ.

— След няколко минути ще ни държи в ръчичките си — рече генералът. — Ами ако Чатерджи се свърже от наше име с терористите, а тая пикла откаже да потвърди лъжата? Какво ще правим тогава?

— Същото, каквото ще направим и сега. Нещата не се променят особено — успокои го Огъст.

— А, не е съвсем така — възрази Роджърс. — Терористите ще се вбесят — първо ги нападат, после ги и лъжат. Ще поискат да ни го върнат. Ще застрелят някого от заложниците, после ще убият още един човек — за назидание.

— Накъде биеш? Нима смяташ, че не бива да го правим? — изненада се Худ.