Том Клэнси - Под обсада

— Няма такова нещо…

— Лъжете — отсече генералът.

— Какво става, Майк? — възкликна Худ.

— Дошла е в тайната квартира малко преди нападението — поясни Роджърс. Приближи се още повече към Ани. — За да поработите, нали така?

— Точно така.

— Но не сте облечена като за работа — подсмихна се генералът.

— Повикаха ме по спешност, затова дойдох — отвърна жената. — Имах запазена маса в „Ше Йожени“, можете да проверите. Пък и не виждам защо ще се оправдавам точно пред вас…

— Защото лъжете — повтори Роджърс. — Знаехте ли предварително, че това ще се случи?

— Разбира се, че не — повтаряше си като курдисана агентката.

— Но сте знаели, че ще се случи нещо. Работили сте в Камбоджа. Полковник Мот е бил убит от двама камбоджанци, представили се за дипломати в ООН. Как мислите, дали не са искали да застрелят Иван Георгиев?

— Откъде, по дяволите, да знам — подвикна ядосана Ани.

Генералът изтика рязко стола. Той се плъзна по застлания с плочки под и се удари в кантонерката. Ани понечи да стане, но Роджърс я тикна.

— Майк! — изкрещя Худ.

— Няма за кога да се церемоним, Пол — отвърна Роджърс. — Нищо чудно дъщеря ти да бъде следващата жертва на убийците! — Той изгледа на кръв Ани. — Телефонът ви със сателитна връзка е включен. На кого се обаждахте?

— На шефа си в Москва…

— Я се свържете с него още веднъж — подвикна генералът.

Агентката се подвоуми.

— Хайде! — изкрещя Роджърс.

Тя не се помръдна.

— Кой е в другия край на линията? — настоя да узнае той. — Камбоджанците или терористите?

Жената продължи да мълчи. Бе отпуснала ръце върху страничните облегалки. Роджърс стовари длан върху нейната. Сега вече тя не можеше да се помръдне. Генералът пъхна палец под показалеца й и го огъна назад. Агентката изпищя като попарена и се опита да се отскубне и да избута мъжа. Той обаче пак я тикна със свободната си ръка, а с другата продължи да натиска.

— Кой, да го вземат мътните, е в другия край на линията? — повтори с крясък Роджърс.

— Казах ви вече.

Той продължи да огъва пръста, докато нокътят почти опря о китката. Ани изпищя.

— Кой, питам!

— Терористите! — викна с цяло гърло жената. — Терористите!

На Худ му призля.

— Освен вас имат ли други съучастници извън сградата на Секретариата? — продължи Роджърс разпита.

— Не!

— Какво трябва да направите от тук нататък?

— Да им съобщя, когато преведат парите.

Генералът й пусна ръката. Изправи се. Худ се беше втренчил в младата жена.

— Как можете да помагате точно на тях!

— Сега не ни е до това — прекъсна го Роджърс. — След три минути ще убият още някого. Въпросът е как да ги спрем.

— Като им платим — намеси се Огъст.

— Моля? — погледна го смаян генералът.

— Взимаме от Оперативния център телефонния номер на Чатерджи — поясни Огъст. — Молим я да се свърже по радиостанцията с терористите и да им каже, че е намерила парите. После нашата приятелка тук го потвърждава. Свързваме се с Нюйоркското управление на полицията, взимаме вертолет с който, както са поискали нападателите, отиваме над ООН, и пращаме отряд за бързо реагиране, който да ги залови, щом излязат от сградата.

— За излизане, ще излязат, но заедно със заложниците — вметна Худ.

— Няма как, в някакъв момент ще изложим на опасност хората вътре — потвърди Огъст. — Но така ще спасим повече от тях, отколкото ако нападнем самия Съвет за сигурност. При всички положения ще спасим един човек.

— Действайте! — разпореди се Худ и си погледна часовника. — Незабавно!

Ню Йорк, щата Ню Йорк

Събота, 23:55 ч.

Без да губи и миг, генералният секретар на ООН Чатерджи се завтече по ескалатора надолу към медицинския пункт, който се намираше на първия етаж, недалеч от фоайето за външни посетители. В долния край на ескалатора я чакаше един от помощниците й, който тръгна с нея — Енцо Донати, студент от Рим, който караше тук стажа си и догодина щеше да се дипломира в специалност „Международни отношения“. Носеше клетъчния телефон на Чатерджи и държеше връзка с клона на Интерпол в Ню Йорк. Там бяха установили, че заловеният терорист се казва Иван Георгиев и е бивш офицер от българската армия. Посланикът на България не бе сред поканените на приема, но своевременно бе предупреден за случилото се.

Чатерджи мина през служебния вход до изложбената зала, посветена на бомбардировката над Хирошима, и забърза по ярко осветения коридор. Опитваше се да не мисли за загубата на полковник Мот и на другия служител, както и за загиналите делегати и да се съсредоточи върху това, че наближава полунощ, че могат да умрат някои от младите цигуларки и че тя трябва по някакъв начин да го предотврати. Смяташе да предложи на Георгиев сделка: той да накара съучастниците си да отложат екзекуцията, а в замяна генералният секретар ще се застъпи за него.