Том Клэнси - Оперативен център

Худ не можеше да се съсредоточи. Повече откогато и да било от началото на кризата усещаше огромно чувство на дълг да открие кой стои зад атентата. Не само защото увеличаващото се напрежение започваше да излиза извън контрол, но и защото усещаше, че дипломатичният му подход е накарал президента да измести Оперативния център настрана от събитията. Стив Бъркоф му се обади и го уведоми за нападението над севернокорейското летище само две минути преди началото му. Ръководителят на Корейската група даже не беше включен в екипа, обмислящ плана за атаката — президентът искаше да се бие и правеше всичко възможно да предизвика схватка. Което щеше да е много добре, ако прилагането на сила беше оправдано.

Но ако се окаже, че Худ греши по отношение невинността на Северна Корея, ще има много по-сериозни поводи да се тревожи, отколкото опасенията, че е загубил доверието на президента. Щеше да започне да се пита дали не е останал в политиката прекалено дълго и не е станал прекалено нерешителен.

Опита се да се съсредоточи върху думите на монитора.

Ли беше ветеран с двадесетгодишна служба и напълно оправдано мразеше Севера. Баща му — генерал Куон Ли — беше убит при Инчон по време на войната. Майка му — Мей — бе заловена и обесена по обвинение в шпиониране на пристигащите и заминаващи влакове на гарата в Пхенян. Отраснал в приют в Сеул, Ли постъпил в армията на осемнадесет години и служил под командването на Ли Сун. Сепаратист още от училищни години, Сун разпространявал позиви и дори веднъж бил арестуван. В момента Сун имаше чин полковник. Въпреки че Ли не принадлежеше към нито едно от нелегалните движения от рода на „Братство на разделението“ или „Деца на загиналите“ — синовете и дъщерите на войниците, убити по време на войната, — той ръководеше една елитна контраразузнавателна група. Не беше женен и често изпълняваше разузнавателни мисии на Север — измерваше наземни обекти, за да могат в НЦР да преценят мащабите и да калиброват американските шпионски сателити.

— Как ти се вижда, Лиз? — попита Худ.

— В моята работа никога нищо не е ясно и категорично, но по-сходна от тази характеристика едва ли ще…

Прекъсна ги компютърът.

— Какво има, Бъгс?

— Спешно обаждане по засекретената линия от директора на КЦРУ Юн Хун.

— Благодаря. — Худ натисна осветеното копче. — На телефона е Пол Худ.

— Директор Худ, току-що получих много интересно радиосъобщение от севернокорейската шпионка, с която Ким Хван е бил тази вечер. Той я помолил да запита Севера дали в КНДР не е регистрирана кражба на военни ботуши и експлозиви.

Хърбърт изщрака с пръсти, за да привлече вниманието на Худ.

— Рейчъл ми се обади по този повод, когато бях в кабинета ти — прошепна той.

Худ кимна и прихлупи с длан дясното си ухо, за да не чува тракането на Лиз по клавиатурата.

— И какво са отвърнали севернокорейците, господин Юн Хун?

— Че известно количество ботуши, експлозиви и пистолети изчезнали от един камион, пътуващ към склад в Коксан, преди четири седмици.

— Те са се обадили на нея, а тя на вас — така ли?

— Именно. Доста е странно, понеже след като закара Ким Хван в Националната университетска болница, откраднала една кола и избягала. В момента я издирваме.

— Това ли е всичко, господин Юн Хун?

— Не. Хван е още в операционната.

— Благодаря ви. Ще държим връзка — може при нас да изникне нещо.

Значи Ли е разузнавач, който действа в Северна Корея.

— Боб, провери при генерал Сам дали нашият приятел не е ходил на разузнаване преди четири седмици.

— Добре. — Хърбърт се изтърколи от стаята с ентусиазъм, какъвто Худ отдавна не бе виждал у него.

— Знаеш ли, Пол — обади се Лиз, загледана в компютъра. — Струва ми се, че ако има заговор, тоя полковник Сун може също да е замесен.

— Защо?

— Току-що изисках досието му. В него се споменава, че никога не прехвърля пълномощията си.

— Следователно държи Ли изкъсо?

— Точно обратното. Сун на пръв поглед като че ли няма кой знае какво общо с акцията на Ли.

— Което означава, че наистина може да не е замесен…

— Или толкова много вярва на Ли, че няма нужда да го надзирава.

— Звучи ми малко…

— Случаят е направо класически. Когато двама души са на една и съща вълна, се получава нещо като симбиоза.

— Добре, ще накарам Боб да провери местонахождението и на Сун. — Худ погледна към часовника с крайния срок, а после към полуизядената салата до лакътя си. Набоде парченце омекнал морков и започна да го дъвче. — Знаеш ли, трябваха ни десет часа, за да попаднем на първата следа, и то с помощта на една севернокорейска шпионка. Това нещо да ти говори за работата ни?