Том Клэнси - Оперативен център

— И все пак кой?

— Датата може да ни подскаже. Проверих нашите файлове. Едно от основните събития през 1988 е бил сблъсъкът между радикални студенти, настояващи за обединение, с полицията. Правителството е потушило вълненията с доста твърди мерки. Някой, настроен за или против обединението може да е избрал годината, защото тя има символично значение за него. Нали знаеш — също както Ридлър непрекъснато оставяше улики за Батман от някаква перверзна суетност.

— На твое място — усмихна се Худ — не бих споменавал Батман в официалния доклад. Но може би това е допълнителното доказателство, което ни е нужно, за да убедим президента, че южнокорейците наистина са замесени в атентата.

— Точно така.

— Страхотно се справи. Изпрати заглавната страница на моя компютър. Да видим какво ще каже Лорънс сега.

— Откъде да знаем дали някой внедрен севернокорейски агент не работи на Юг? — попита Бъркоф.

— Така е, господин президент, не знаем. — Худ чакаше на телефона, докато Лорънс и Стив Бъркоф разглеждаха документа. — Но защо им е на управляващите в Пхенян да си играят със сателитите ни и да се преструват, че се готвят за война, когато просто могат да прехвърлят частите, без да си правят целия този труд.

— За да ни изкарат агресори — отговори му Бъркоф.

— Не, Стив. Пол е напълно прав. Не ми мирише на намеса на правителството. В КНДР не са толкова деликатни. Това е някаква групичка и тя може да бъде както от Северна, така и от Южна Корея.

— Благодаря ви — каза Худ с явно доловимо облекчение.

Индикаторът за електронната поща изпиука. Бъгс никога не би прекъснал Худ, когато шефът му говори с президента, затова му изпрати съобщение, което се изписа на монитора. Тъй като то бе изпратено директно на телевизионния екран, а не през самия компютър, президентът нямаше да го види.

Стомахът на Худ се стегна, когато прочете краткия текст.

„От директора на КЦРУ Юн Хун: Ким Хван ранен с нож от нападател. В болницата е. Шпионин на КНДР избягал. Нападателят мъртъв. Проверяват самоличността му.“

Худ зарови лице в дланите си. Ама и той е един шеф на Корейската група! Научава всичко със закъснение, знае, че някой или някаква група отчаяно се мъчат да подпалят война, а няма представа кой или кои са те. Изведнъж му стана ясно защо доктор Орли се държи така край леглата на пациентите си. Не защото не го е грижа за болния — просто е обезсърчен от битката с неуловим противник.

Изпрати съобщение на Бъгс: да продължава да следи ситуацията, да препрати новината на Хърбърт и Маккаски, да благодари на Юн Хун и да помоли директора на КЦРУ веднага да ги уведоми, когато разполагат с нова информация относно нападателя или състоянието на Хван.

— … но, както и преди ти казах, Пол — продължи президентът, — вече нещата са на друг етап. Няма значение кой е започнал конфронтацията, фактът е, че тя е налице.

Худ се върна към разговора.

— Така е — намеси се Бъркоф. — Честно казано, аз бих минал на плана за изпреварващ удар от доклада за военните варианти. Пол, ако смяташ, че би дал резултат…

— О, да! Разбира се! Планът на военният министър ще ги помете! От информацията, която получаваме, може да се съди, че Северът очаква нещо като операцията „Пустинна буря“ с предварителен етап на разгръщане. Половин милион войници настъпват в Северна Корея, нанасяме въздушни удари по комуникационните им центрове, засипваме с ракети всяко летище и военна база… Естествено, че ще даде резултат, Стив. Най-много да загубим някакви си три хиляди войници. Защо да търсим разрешение по мирен път, когато можем да дадем жертви и да завладеем страна, която ще бъде финансово бреме за Юга през следващите петдесет-шейсет години?

— Стига! — отряза президентът. — В светлината на новопостъпилата информация, ще дам инструкции на посланичката да провери възможността за уреждане на въпроса по дипломатически път.

— Да провери възможността?! — Незасекретеният телефон на Худ иззвъня. На дисплея беше изписан номерът на болницата. — Господин президент, налага се да вдигна. Ще ме извините ли?

— Да, Пол. Но искам кожицата на човека, който е допуснал този софтуер в системата.

— Добре, господин президент. Само че ако смъкнете неговата, ще трябва да уволните и мен.

Гадното му копеле, помисли си Худ, докато затваряше. Мре си да се изхвърля. Все се перчи — ти си назначен, оня е уволнен, ще воюваме, постигнах мир… Де да можеше да си намери някое хоби. Когато човек живее с работата си по двадесет и четири часа на ден, чувството му за мярка няма как да не се изкриви.