Том Клэнси - Хаос

Хърбърт погледна в страничното огледало, за да се увери, че е в състояние да дръпне напред всеки момент. Точно тогава микробусът закова от лявата му страна. Фигурата в седалката до шофьора се обърна към него, провря един автомат през отвореното стъкло и го насочи към мерцедеса.

Дулото на автомата изригна огън.

Четвъртък, 16:33

Хамбург, Германия

Облечена в къса черна пола и жакет, с бяла блуза и перли, Нанси изглеждаше така, сякаш бе изскочила от някакъв приказен свят. Ефирна и зашеметяваща.

Или може би изглеждаше така поради сълзите в очите на Худ.

Той примига, разтърси глава, стисна юмруци, разкъсван от хиляди противоречиви емоции.

„Това си ти.“ Това беше първото.

Беше последвано от: „Защо го направи, проклета да си!“

И после: „Ти си по-вълшебна дори и от спомена ми за теб…“

И „Ами Шарън? Трябва да си тръгвам, но не мога.“

Накрая: „Отивай си. Не ми трябваш…“

Но той наистина се нуждаеше от нея. И докато тя се приближаваше към него, сърцето му се изпълни със старата любов, слабините лумнаха със стария пожар, а разумът възкреси скъпоценните спомени.

— Хер Худ? — обади се Хаузен.

Гласът му се стори приглушен и слаб, сякаш долиташе от някаква дупка далеч, далеч под него.

— Добре ли сте?

— Не съм много сигурен — отвърна Худ. Собственият му глас сякаш извираше от същата дълбока дупка.

Худ не отмести очите си от Нанси. Тя не помаха с ръка, нито проговори. Не отклони поглед и не наруши елегантната си чувствена походка.

— Това е Нанси — съобщи накрая Худ.

— Но как ви е открила тук? — произнесе удивено Хаузен.

Накрая тя спря пред тях. Худ дори не можеше да си представи как ли изглежда в очите й. Стоеше с отворена уста, а главата му бавно се клатеше. Не беше рицар в сребърна броня, беше сигурен в това.

По лицето на Нанси се мярна нещо като присмех — дясното ъгълче на устата й леко се повдигна, — но той бързо премина в онази широка, подкосяваща коленете усмивка, която Худ толкова добре познаваше.

— Здравей — каза спокойно тя.

Гласът се също бе узрял заедно с лицето. От двете страни на сините й очи се бяха появили бръчици, върху някога гладкото чело, покрай носа и горната й устна — онази вълшебна устничка с прекрасна извивка, която почиваше върху сякаш ухапаната от пчела долна устна. Но тези бръчици не я загрозяваха. Точно обратното. Худ ги намери необикновено чувствени и сексуални. Те казваха, че тя е живяла, обичала, воювала, оцеляла, оставайки все така жизнена, непокорна и буйна.

Изглеждаше дори още по-добре сложена, сякаш изваяна от скулптор; Худ ясно си я представяше как играе аеробика или бяга, или плува.

От гърлото му успя да се изтръгне само:

— Здравей, Нанси.

Това навярно беше най-идиотското нещо, което можеше да измисли след всичките тия години. Нали съзнанието му гъмжеше от обиди и обвинения, готови да се изсипят върху нея.

Очите на Нанси се изместиха към мъжа от дясната му страна и тя протегна ръка.

— Приятно ми е, Нанси Джо Босуърт.

— Рихард Хаузен — каза той.

— Знам — отвърналия. — Познах ви. Худ не чу останалите реплики. „Нанси Джо Босуърт — повтаряше той наум. — Нанси Джо…“

— Ще ви бъда много благодарен, ако ме изчакате няколко минути — обърна се Худ към Хаузен.

— Разбира се — отвърна германецът. — Ще се видим пак в офиса ми.

— Това, за което говорехме преди малко… — каза той. — Ще си поговорим още. Мога да ви помогна.

— Благодаря — каза германецът, кимна учтиво на Нанси и се отдалечи.

Худ я загледа. Не знаеше какво вижда тя в погледа му, но онова, което той съзря в нейните очи, беше смъртоносно. Нежността и желанието пак бяха там, в старата взривоопасна комбинация.

— Съжалявам — произнесе тя.

— Няма нищо — каза Худ. — Почти бяхме приключили.

— Нямах предвид това — усмихна се Нанси. Вратът и бузите му поаленяха. Той се усети като последния глупак.

Нанси погали лицето му и каза:

— Имаше причина да си тръгна по онзи начин.

— Разбира се, че е имало — възкликна Худ. — Ти винаги си имала причина за всичко. — Той хвана ръката й и я свали. — Как ме намери?

— Трябваше да върна едни едни книжа в хотела — каза тя. — Пиколото ми каза, че някой си „Пол“ разпитвал за мен и че бил заедно със заместник-министъра на външните работи Хаузен. Обадих се в офиса на Хаузен и веднага дойдох.

— Защо? Тя се изсмя.

— Господи, Пол, има поне дузина причини. Да се видя с теб, да се извиня, да обясня… но най-вече да те видя. Страшно ми липсваше. Следях кариерата ти в Лос Анджелис, доколкото ми беше възможно. Страшно бях горда с постиженията ти.