Том Клэнси - Хаос

— И оттогава не ви се е обаждал?

— Първото му обаждане оттогава беше вчера. А навремето аз продължих образованието си тук, в Германия, засрамен и изпълнен с вина.

— Но вие не сте извършили никакво престъпление — възкликна Худ. — Опитали сте се да спрете Жерар.

— Моето престъпление се състоеше в това, че не проговорих веднага след престъплението — каза Хаузен. — Също като много от помирисалите огньовете на Аушвиц си останах с езика зад зъбите.

— Но има доста голяма разлика, не намирате ли?

— Мълчанието си е мълчание, както и да се мъчим да го наричаме. Убиецът е на свобода, защото аз премълчах. А сега се е нарекъл Жерар Доминик. Заплашва мен и тринайсетгодишната ми дъщеря.

— Не знаех, че имате дъщеря — каза Худ. — Къде е тя?

— Живее при майка си в Берлин. Ще й се обадя да осигури наблюдение и охрана, но Жерар е толкова неуловим, колкото и могъщ. Той може да намери чрез подкупи съюзници сред хората, които не одобряват дейността ми. — Хаузен разтърси глава. — Да бях извикал полицията онази нощ, да бях задържал Жерар, да бях направил нещо, каквото и да е. Но не направих нищо. И нямаше никакъв друг начин да притъпя угризенията си, освен да воювам с омразата, довела Жерар до убийството на тези момичета.

— Вие нямате никакъв контакт с Жерар, но дали не сте чули нещо за него през изминалите години?

— Не — отвърна Хаузен. — Той изчезна, също като вашата Нанси. Имаше слухове, че навлязъл в бизнеса при баща си, но когато старецът почина, той затвори авиационния завод, който им бе носил толкова голяма печалба през всичките тези години. Говореше се, че е станал скритият шеф зад фасадата на множество съвети на директори, без формално да членува в нито един, но не знам каква е истината.

Худ имаше още въпроси към Хаузен за работата на възрастния Дюпре, за самоличността на момичетата и за това какво би могъл да направи Оперативният център, за да подпомогне Хаузен срещу оформящото се сериозно шантажиране. Вниманието му обаче беше отвлечено от един мек глас зад гърба му.

— Пол!

Худ се обърна и сиянието на Хамбург сякаш потъмня. И Хаузен, и дърветата, и годините изчезнаха. Той отново се бе озовал пред киното в очакване на Нанси.

На момичето, което най-сетне се бе появило.

Четвъртък, 16:22

Хановер, Германия

Белият микробус се появи в огледалото за обратно виждане, докато обикаляше из града, опитвайки се да реши какво да прави. Той не му обърна внимание, понеже се мъчеше да измисли как да събере информация за отвлеченото момиче. Макар директният подход да се бе провалил, Хърбърт започна да мисли дали подкупът не е по-доброто решение.

Но когато се отклони в една странична улица и микробусът го последва, той го огледа внимателно. На предната и задната седалка седяха хора с маски. Хърбърт направи няколко резки завоя и увеличи скоростта, хвърляйки от време на време погледи върху картата, само за да се увери, че микробусът го следва. Не се бе излъгал. Белият автомобил го следваше по петите. И докато здрачът, покриваше Хановер, Хърбърт телефонира в Оперативния център. Алберто го прехвърли на Майк Роджърс.

Точно тогава Хърбърт помоли за екстрена помощ или кратка молитва.

— Какво не е наред? — запита Роджърс.

— До Бирената зала имах лек сблъсък с някакъв неонацист — каза Хърбърт. — И сега са се залепили за задника ми.

— Къде се намираш в момента?

— Не съм много сигурен — каза Хърбърт и се огледа. — Виждам липи, множество градини, някакво езеро. — Голям пътен знак проблесна покрай колата и изчезна. — Аха. Карам през някакво място на име Велфенгартен.

— Боб — каза Роджърс, — Даръл е тук. Той има телефонния номер на местната полиция. Можеш ли да си го запишеш и да им се обадиш?

— Давай — каза Хърбърт.

Преди обаче да успее да запише номера, микробусът се блъсна в бронята му. Колата подскочи напред и ремъкът на седалката се вряза в гърдите му. Хърбърт с огромно усилие изви волана, за да избегне автомобила пред себе си, и изрева:

— По дяволите! Слушай, генерале, загазил съм я здравата.

— Какво?

— Тия момчета не се шегуват. Искат да ме изхвърлят от пътя. Трябва да спра, преди да съм прегазил някой пешеходец. Кажете на местната полиция, че съм в бял мерцедес.

— Не, Боб, не спирай! — изрева Роджърс. — Вкарат ли те в микробуса, с нас е свършено!

— Те не се опитват да ме отвлекат! — изрева в отговор Роджърс. — Опитват да ме убият!

Микробусът отново се вряза в него отляво и дясната страна на колата изскочи върху тротоара и насмалко щеше да блъсне един човек, излязъл да разходи териера си. Хърбърт съумя да се върне обратно на пътя, макар че десният му преден калник закачи една паркирана кола. Сблъсъкът скъса опората на бронята и тя провисна, задирайки шумно асфалта. Той спря, уплашен разпраната хромирана стомана да не разкъса предната гума, и включи на заден ход в опит да откъсне полуотпраната вече броня. Тя се стовари върху асфалта с бавно стенание и после се затъркаля по улицата.