Том Клэнси - Хаос

Худ усети как вътрешностите му се свиват на топка. Предчувстваше накъде клони разказът на Хаузен.

— Момичетата си помислиха, че се шегува — продължи германецът, — и едното го хвана за ръката и му каза нещо, не помня вече какво. Жерар обаче изрева как смеела да му говори с такъв тон и я отблъсна. Тя залитна, препъна се и падна в реката. Там не беше дълбоко, но бедното момиче, разбира се, не го знаеше и запищя. Господи, как само пищеше! Приятелката й изтърва фотоапарата и затича да й помогне, но Жерар я сграбчи с лакът около шията. Тя се задушаваше, момичето във водата продължаваше да пищи, а аз стоях като парализиран. Накрая побягнах към момичето в реката. Тя вече се бе нагълтала с вода и се давеше. Започнах да я дърпам с всичка сила да я измъкна на брега. Жерар беше много ядосан, че се опитвам да помогна, и докато ми крещеше да не го правя, стискаше още по-силно другото момиче…

Хаузен спря. Челото му бе пребледняло, устата му трепереше. Ръцете му се тресяха.

Худ направи крачка към него.

— Не е необходимо да продължавате…

— Не, трябва — заупорства Хаузен. — След като Жерар се е върнал, историята не бива да се крие повече. Аз може и да рухна, но съм длъжен да го повлека със себе си. — Хаузен стисна устни и направи нов опит да се овладее. — Жерар захвърли момичето на земята. Тя беше в безсъзнание. После затича към реката, скочи вътре и блъсна другото момиче назад. Опитах се да го спра, но загубих опора и паднах. Жерар я натискаше под водата и крещеше мръсотии и че всички американки били курви. Докато успея да се изправя, всичко бе свършило. Момичето се люшкаше във водата, кестенявата му коса плуваше по вълните. Жерар я пусна, качи се на брега и повлече и другото момиче в реката. После ми махна да стоя настрани от него. Гледах го в някакъв ужас, вцепенен. Блъсках се в тъмното, събрах си вещите и тръгнах с него. Господи, без дори да знам дали момичето, което бе душил, още е живо, аз го последвах.

— И никой не ви видя? — попита Худ. — Никой не ви чу и не дойде да види какво става?

— Може и да са чули, но никой не даваше пет пари.

Студентките вечно крещят за какво ли не, или пък пищят, защото край брега се въдят плъхове.

— Какво направихте, след като си тръгнахте? — запита Худ.

— Отидохме в имението на бащата на Жерар в южна Франция и прекарахме там няколко седмици. Жерар ме помоли да остана и да правя бизнес с тях. Той наистина ме обичаше. Принадлежахме към различни социални групи, но въпреки това уважаваше възгледите ми. Аз бях единственият, който му казваше, че е лицемер, който живее в лукс и харчи парите на семейството си, като в същото време се възхищава от Троцки и Маркс. Харесваше му начинът, по който го предизвиквах. Но аз не можех да го направя. Не можех да остана с него. Така че се върнах в Германия. Но не намерих покой…

Той спря, загледан в стиснатите си юмруци. Те трепереха и той ги разпусна.

— Така че отидох във френското посолство в Германия и им разказах какво се бе случило. Казах им всичко. Те ми казаха, че ще разпитат Жерар, а аз им обясних къде могат да ме намерят. Бях готов да отида в затвора, само и само да намеря покой, плащайки, си за престъплението.

— И какво стана?

— Френската полиция се различава доста от полициите в другите страни — произнесе горчиво Хаузен. — Те гледат само да потулват случаите, а не да ги решават, особено когато в тях са намесени и чужденци. За тях това беше неразрешено убийство и щеше да си остане такова. От друга страна, помислете си само: думата на сина на френски милиардер срещу тази на едно бедно германско момче.

— Но той би трябвало да обясни защо е напуснал така внезапно университета…

— Хер Худ — прекъсна го Хаузен, — Жерар е от този тип хора, способни да ви убедят, ама наистина, че е напуснал занятията само защото речите на Троцки от мексиканския му период са били пропуснати в учебника.

— А какво ще кажете за родителите на децата? Не мога да повярвам, че те са оставили нещата просто така.

— Какво биха могли да направят? — запита Хаузен. — Дойдоха във Франция и поискаха възмездие. Подадоха петиция до френското посолство във Вашингтон и в американското в Париж. Предложиха награда за всеки, който помогне за разследването. Но телата на момичетата бяха върнати в Америка, французите обърнаха гръб на семействата им, и това беше всичко, горе-долу.

— Горе-долу?

В очите на Хаузен блеснаха сълзи.

— Няколко седмици по-късно Жерар ми изпрати писмо. Каза ми, че щял да се върне някой ден, за да ми даде урок заради страха ми и предателството ми.