Том Клэнси - Хаос

После отидоха до асансьора да изчакат Хаузен.

— Уви — каза Ланг, — не мога да ви покажа лабораториите на третия етаж, където се провеждат изследователските и развойните дейности. Нищо лично, уверявам ви — продължи той, отправяйки поглед към Стол, — но се страхувам, че акционерите ни ще вдигнат бунт. Нали разбирате, работим върху една нова технология, която ще революционизира промишлеността.

— Разбирам — отвърна Стол. — Случайно тази нова технология да има нещо общо с квантуваните битове и принципа на суперпозицията от квантовата механика?

За втори път през този ден Ланг побледня и загуби дар слово.

— Е, и ние разбираме от тия неща — ухили се Стол и потупа раницата си.

Светът сякаш бе изчезнал за свилия се в ъгъла на лабораторията Рихард Хаузен. И въпреки че в ушите му звучеше гласът от кошмарното минало, той пак не можеше да повярва, че е истина.

— Как си, Хаузи? — попита го глас с френски акцент. — Помниш ли Сорбоната?

— Кой се обажда? — попита напрегнато Хаузен.

— Твоят приятел и състудент Жерар Дюпре — отвърна меко гласът.

Лицето на Хаузен пребледня. Гласът беше по-мек, по-спокоен, отколкото си спомняше. Но въпреки всичко можеше и да е Дюпре. За момент Хаузен просто не знаеше какво да каже. Главата му забушува от кошмарния колаж, нашарен с лица и образи.

Гласът го изтръгна от виденията му.

— Да, аз съм. Дюпре. Човекът, когото ти заплашваше. Човекът, когото предупреждаваше да не се завръща. Но аз се върнах. Сега съм Жерар Доминик, революционерът.

— Не вярвам — успя да каже Хаузен.

— Да ти напомня ли името на кафето? Името на улицата? — Гласът внезапно се втвърди. — Имената на момичетата?

— Не! — изръмжа Хаузен. — Това беше твое дело, не мое!

— Така твърдиш ти.

— Не! Така беше.

— Така казваш ти — повтори бавно гласът.

— Откъде взе този номер? — попита Хаузен.

На този свят няма нищо, което да не мога да получа, нито има човек, до когото да не мога да се добера.

— Но защо сега? Оттогава изминаха петнайсет години…

— Това е само един миг в очите на боговете. — Гласът се изсмя. — Боговете, които, между другото, искат да те съдят.

— Да ме съдят ли? — възкликна Хаузен. — За какво? Като разкажеш истината за престъплението си? Аз направих онова, което беше правилното…

— Правилното ли? — изсумтя гласът. — Дрън-дрън. Лоялност, Хаузи. Това е ключът към всичко. Лоялност и в добро, и в зло. Лоялност до последен дъх. Това е единственото нещо, което разграничава човека от второкачествените същества. А желанието ми да елиминирам второкачествените представители на човешкия род, Хаузи, започва с теб.

— Ти си все същото чудовище — заяви Хаузен. Ръцете му започваха да се потят. Трябваше да стисне слушалката с всичка сила, за да не я изтърве.

Не — отвърна гласът. — Аз съм още по-голямо чудовище. Дори не можеш да си представиш. Защото сега не само имам желанието да осъществявам намеренията си, но разполагам и със средствата да го върша.

— Ти ли? — възкликна Хаузен. — Баща ти създаде тези средства…

— Аз ги създадох! — изръмжа гласът. — Аз. Всичко съм направил аз. Баща ми просто имаше късмет след войната. Всеки собственик на фабрика тогава беше на върха. Обаче той беше същият глупак като теб, Хаузи. Макар че поне за разлика от теб, има достойнството да пукне. „Това е лудост“ — помисли Хаузен и каза:

— Дюпре. Или може би трябва да те нарека Доминик. Не знам къде си или в какво си се превърнал. Но аз също израснах. Много, много повече. Не съм онова колежанче, което си спомняш.

— О, да, знам — изсмя се гласът. — Следих всичките ти стъпки. До една. Издигането ти в правителството, кампанията ти против групите на ненавистта, брака ти, раждането на дъщеря ти, развода ти. Ако не се лъжа, тя обожава балета, нали така?

Хаузен стисна още по-силно слушалката.

— Само се опитай да й причиниш нещо лошо и аз ще те намеря, където и да си, и ще те унищожа.

— О, какви груби думи от един фин политик! Срамота — присмя му се гласът. — Но това му е хубавото на родителството, нали така? Когато детето е заплашено, нищо друго няма значение. Нито богатството, нито здравето.

— Ако имаш някаква вражда, тя е с мен.

— Знам, Хаузи. Обаче истината е там, че отдавна се мъча да стоя настрани от малки момиченца. Само главоболия създават. Нали разбираш?

Хаузен се беше втренчил в покрития с теракота под, но пред очите му беше младият Жерар Дюпре. Гневен, мятащ мълнии, ненавиждащ целия свят. Той обаче не можеше да изпадне в гняв. Дори и в случай на отправена недвусмислена заплаха към дъщеря му.