Том Клэнси - Хаос

Гилотината беше гордостта на Доминик. На стената зад нея бяха закрепени вестници и гравюри в орнаментирани рамки, също и оригинални документи, подписани от Жорж Жак Дантон и други водачи на Френската революция. Нищо обаче не можеше да го разтърси така, както гилотината. Дори и с изключените лампи по тавана и дръпнатите щори той я усещаше — устройството, което му напомняше, че за да успее човек, трябва да е решителен. Хиляди благородници бяха загубили главите си под това зловещо острие, но такава е цената на революцията.

Телефонът иззвъня. Това беше третата линия — поверителен номер, на който секретарките никога не отговаряха. Само партньорите и Орн разполагаха с него.

Доминик се приведе напред в коженото си кресло. Беше върлинест мъж с едър нос, високо чело и волева брадичка. Косата му беше къса и мастиленочерна — в контраст с белия пуловер и белите му панталони.

Той натисна бутона на говорителя и каза:

— Да?

— Добро утро, мосю Доминик. Аз съм, Жан-Мишел. Доминик хвърли поглед към часовника.

— Не е ли малко рано?

— Срещата беше кратка, мосю Доминик.

— Разкажи ми.

И Жан-Мишел му разказа. За лекцията, която му беше прочетена под изтезание, и за това как германецът се мислел за равен на мосю Доминик. Съобщи му и малкото информация за Доринг, която бе изтървал Рихтер.

Доминик изслуша разказа му, без да го прекъсне нито веднъж, а когато Жан-Мишел свърши, попита:

— Как е окото ти?

— Мисля, че ще се оправи — отвърна Жан-Мишел. — Уредих си час при лекар днес следобед.

— Добре — каза Доминик. — Знаеш, че не е трябвало да ходиш без Анри и Ив. Затова ги изпратих с теб.

— Знам, мосю — отвърна Жан-Мишел. — И съжалявам много за това. Просто не исках да смущавам хер Рихтер.

— И не си го смутил — каза Доминик. Гласът му беше спокоен, но тъмните му очи бяха изпълнени с гняв. — Анри там ли е?

— Да.

— Дай го на телефона — заповяда Доминик. — Но преди това ме чуй добре. Искам тази вечер да ги вземеш с теб.

— Да, мосю Доминик.

Значи новото фюрерче вече е порасло и се гаври с чуждите представители. Доминик не беше особено изненадан. Тщеславието на Рихтер го правеше идеалния слушател на собствената си преса. Това, плюс факта, че беше германец. Тия хора явно нямаха представа какво е това да унижаваш беззащитен човек.

Анри се обади и Доминик разговаря с него само няколко секунди. После изключи телефона и се облегна в креслото.

Рихтер все още беше прекалено слаб, за да бъде реална сила в Германия, но трябваше да бъде поставен на мястото му преди да стане силен. Твърдо, без никакви компромиси. Той все още беше първият избор на Доминик, но ако не можеше да го има, щеше да има Карин Доринг. Тя също беше независима, но също така имаше нужда от пари. А след като видеше споходилото Рихтер, щеше да прояви разум.

Поуспокои се, докато гледаше мрачния контур на гилотината. Също като Дантон, започнал кръстоносния си поход срещу монархията като умерен, Доминик щеше да става все по-жесток, защото иначе съюзниците и враговете му щяха да го мислят за слаб.

Работата беше доста деликатна. Рихтер трябваше да бъде вразумен, без да бъде отблъснат. Но както Дантон бе казал в една реч пред Законодателната комисия през 1792 година: „Смелост, още веднъж смелост и винаги смелост!“ Смелостта на гилотината, смелостта на убеждението. И тогава, както и в днешно време, от това се нуждаеха хората, решени да победят в революцията.

А той щеше да победи в тази революция. После щеше да уреди един стар дълг. Не с Рихтер, а с един друг германец. С човека, предал го през онази отдавна отминала нощ. Човекът, задействал цялата машина.

Щеше да унищожи Рихард Хаузен.

Четвъртък, 11:55

Вюнсторф, Германия

Вместо Джоди запищя противопожарната алармена инсталация.

Пушеците, просмукали се през вентилационната система, я бяха задействали. Пронизителният писък заглуши паниката на Джоди и я отрезви. Тя си пое дълбоко дъх, после издиша.

Опитваха се да взривят караваната.

Осъзна, че всяка секунда може да е последната в живота й. Бързо се приближи до прозореца, провря ръка между металните пречки и успя да го отвори. Притисна лице към прътите и загледа пламъците. Гореше някаква усукана дреха. Не беше натъпкана в резервоара. Просто лежеше отгоре му, а въздухът около нея осигуряваше кислорода за огъня. Провря ръка през прозореца и се опита да я стигне, но не можа.

— Господи, не!

Дръпна се рязко от металната решетка, отметна косата от очите си и се огледа. Трябваше да има нещо, с което да достигне горящата дреха. Мивка. Нещо в тоалетната, в мивката…