Том Клэнси - Хаос

След малко единият се появи до прозореца. Джоди нададе ухо към стената и се заслуша. Долови дрънчене на метал, последвано от плискане на течност. После дочу разпаряне на дреха и усети мирис на бензин.

— Не! — изкрещя Джоди и се хвърли срещу вратата. — Нали казахте, че няма да ме убивате! Моля ви!

Миг по-късно ноздрите й доловиха миризма на пушек, някой тичешком се отдалечи от караваната и зад матовото стъкло се люшнаха пламъци. Щяха да изгорят караваната заедно с нея!

Момичето се хвърли с цялото си тяло върху вратата. Тя обаче дори и не помръдна. А оранжевото сияние от другата страна на стъклото се разгаряше все повече и повече; Джоди стоеше в средата на малкото помещение и пищеше от ужас и отчаяние.

Четвъртък, 5:47

Вашингтон, окръг Колумбия

Лиз Гордън, психологът на работния състав на Оперативния център, току-що бе смляла кафето и тъкмо запалваше първата цигара за деня, когато телефонът иззвъня.

Кой ли можеше да звъни по това време?

Откакто бе отворила очи в пет сутринта, тя си бе повторила няколко от нещата, които се канеше да каже днес при посещението си на екипа „Страйкър“. Преди два дни на третия си групов сеанс елитните, но много млади войници бяха още в шок от смъртта на Чарли Скуайърс. Новобранецът Сондра Де Вон бе понесла смъртта му особено тежко, тя скърбеше не само за Чарли и семейството му, но и за себе си. През сълзи бе обяснила, че се е надявала да научи толкова много неща от него, а сега целият му опит и мъдрост били изчезнали, без да бъдат предадени на никого.

Мъртви.

Телефонът продължаваше да звъни. По това време сутринта можеше да се обажда само Моника от Италия — нейната съквартирантка и най-добра приятелка. А тя нямаше да се откаже, докато не научи последните новини. В края на краищата вече я нямаше цяло денонощие.

През трите години, откакто живееха заедно, приятелката на Лиз, музикант на свободна практика, бе свирила навсякъде, където й предложат. Работеше толкова неистово, че Лиз се видя принудена буквално да я изрита на почивка, като за по-сигурно й даде половината от необходимата сума.

— Боб! — ахна Лиз. — Каква изненада! Какво става в земята на Фройд?

— А аз си мислех, че Фройд е австриец — каза Хърбърт.

— Така е — отвърна Лиз, — но една година е бил в ръцете на германците. След аншлуса през 1938 година. Фройд умира през 1939.

— Да ти кажа, не е много смешно — отвърна Боб. — По всичко изглежда, че Фатерландът събира сили за нов хилядолетен Райх.

— Какво искаш да кажеш?

— Гледа ли новините тази сутрин?

— Първата им емисия е едва в шест — каза тя. — Боб, какво се е случило, по дяволите?

— Банда неонацисти са нападнали една снимачна площадка — каза Хърбърт. — Убили са няколко души от екипа, откраднали са каравана с нацистки забележителности и са избягали. Макар и никой от тях да не се е обаждал, изглежда, са отвлекли като заложник едно американско момиче.

— Господи — възкликна Лиз и опъна нервно от цигарата си.

— По всичко изглежда, че групата е била ръководена от жена на име Карин Доринг. Чувала ли си за нея?

— Името ми е познато. Само секунда и ще видя с какво разполагаме за нея. — Тя включи компютъра, седна и влезе в базата данни в офиса в Оперативния център. След по-малко от десет секунди отвори файла за Доринг.

— Карин Доринг — произнесе тя. — Призрака от Хале.

— Призракът откъде? — запита Хърбърт.

— От Хале — повтори Лиз. — Това е родният й град в Източна Германия. Наричат я Призрака, защото обикновено изчезва от мястото на престъплението преди силите за сигурност да се доберат до него. Не е привърженичка на маски и дегизирания, защото иска хората да знаят кой стои зад всичко това. Аха, ето нещо интересно. В едно интервю от миналата година за вестник с име „Нашата борба“ тя описва себе си като нацистки Робин Худ, който отмъщава за потисканото мнозинство на Германия.

— Звучи ми като някаква психарка — обади се Хърбърт.

— Всъщност е съвсем нормална — каза Лиз. — Тъкмо това е проблемът с хора като нея. — Лиз се изкашля и продължи да опъва от цигарата си, без да спира да говори, докато превърташе файла. — Докато е учила в университета, към края на седемдесетте, за кратко е била член на комунистическата партия.

— Шпионирайки врага отвътре?

— По всяка вероятност не — отвърна Лиз.

— Добре, защо ли не си затварям устата?

— Не, не си прав. Това, което току-що предположи, е просто едно логично заключение, макар и вероятно погрешно. Тя очевидно е търсела себе си, в идеологическия смисъл на думата. Но комунизмът рухна, а десните неонацисти са много близо до него в твърдостта на мисленето си. Всички радикали са такива. Тези хора не могат да сублимират безсилието си, така че го екстернализират. Те са убедени, обикновено подсъзнателно, че другите са причината за нещастията им; „другите“ означава всеки, който се различава от тях. По времето на хитлеристка Германия те са обвинявали евреите за безработицата си. Евреите са държали пропорционално висок процент от ръководните постове в банките, университетите, медицината. Те са били прозрачни за всички, очевидно процъфтяващи и определено различаващи се от германците. С различни традиции, различни почивни дни, различни празници. Представлявали са ясна и лесна цел. Същото е било вярно и за евреите в комунистическа Русия.