Том Клэнси - Хаос

Мартин Ланг също изпитваше гордост, макар и с привкус на горчивина.

— Японското правителство използва думата „извинение“ едва на петдесетата годишнина от приключването на войната — каза Ланг още преди да им поднесат ордьоврите. — А на французите им беше потребно още повече време да признаят, че държавата им е била съучастник в депортирането на седемдесет и пет хиляди евреи. Това, което направи Германия, надхвърля всякакво въображение. Все пак като нация поне полагаме всички усилия да осмислим случилото се.

Ланг отбеляза, че един от страничните ефекти от това е възникналото напрежение между тях и Япония и Франция от друга страна.

— С признаването на злодействата, извършени от нас — каза той, — сякаш нарушихме някакъв престъпен кодекс за мълчание. Сега ни считат за малодушни, за хора, не успели да отстоят убежденията си.

— Което обяснява защо трябваше да притиснем японците към масата за преговори с две атомни бомби — промърмори под носа си Хърбърт.

Друга значителна промяна, която Худ бе забелязал през изминалите няколко години, беше нарастващото негодувание от асимилацията на бившата Източна Германия. Това беше една от личните болежки на Хаузен, както учтиво го описа той.

— Това е съвсем друга страна — каза той. — Все едно Съединените щати да направят опит да погълнат Мексико. Източногерманците са наши братя, но те са възприели съветската култура и съветския начин на мислене. Инертни са и считат, че им дължим репарации, загдето сме ги изоставили в края на войната. Протягат ръце не за инструменти и дипломи, а само за пари. И когато не ги получат, вливат се във всякакви банди и почват да прилагат насилие. Изтокът въвлича нацията ни във финансова и духовна бездна и ще са ни нужни десетилетия, за да се измъкнем от нея.

Худ се изненада от нескрития гняв на политика. Това обаче, което го изненада още повече, беше, че техният иначе безупречен сервитьор изрази с грухтене одобрението си, докато им пълнеше чашите с минерална вода.

— Два пфенига от всяка марка, която заработва той, отиват за помощи на Изтока — посочи Хаузен към келнера.

Темата за РОЦ не беше засегната. Това щеше да стане по-късно, в хамбургския офис на Хаузен. Германците считаха, че трябва да опознаят партньорите си преди да започне процесът на съблазняване.

По едно време клетъчният телефон на Хаузен изписука. Той го измъкна от джоба на жилетката си, извини се и се извърна настрани да отговори.

Ярките му очи потъмняха и тънките му устни се извиха надолу. Не каза почти нищо.

Когато разговорът привърши, Хаузен сложи телефона на масата и каза:

— Беше помощникът ми. Терористи нападнали снимачна площадка близо до Хановер. Четирима души са мъртви. Едно американско момиче е изчезнало и имаме основание да мислим, че е отвлечено.

Ланг посивя.

— Филмът… да не е „Тирпиц“?

Хаузен кимна, без да крие тревогата си.

— Знаят ли кой го е извършил? — запита Хърбърт.

— Никой не е поел отговорността — отвърна Хаузен. — Но стрелящият е бил жена.

— Доринг — произнесе Ланг. — Това може да е само Карин Доринг, водачът на „Фойер“. Една от най-войнствените неонацистки групировки в Германия. — Гласът му бе равен, изпълнен с тъжна монотонност. — Рихард е прав. Тя събира млади отрепки от Изтока и ги обучава сама.

— Не е ли имало охрана? — запита Хърбърт.

— Една от жертвите е пазач — отвърна Хаузен.

— Но защо ще им е да атакуват снимачна площадка? — запита Худ.

— Това е съвместна германо-американска продукция — каза Хаузен. — Достатъчна причина за Доринг. Тя иска да изхвърли всички чужденци от Германия. Терористите обаче също така са отвлекли и каравана, пълна с нацистки реликви. Медали, оръжия, униформи, все от този род.

— Сантиментални копелета! — изръмжа Хърбърт.

— Възможно е — изрече Хаузен. — Но може би имат други цели. Разбирате ли, господа, от няколко години насам се наблюдава един отвратителен феномен, наречен Дните на хаоса.

— Чувал съм — каза Хърбърт.

— Едва ли е било по масмедиите — отвърна Хаузен. — Нашите репортери не искат да отразяват събитието.

— Но това не ги ли прави нещо като съучастници в цензура от нацистки тип? — зачуди се Стол.

— Не, разбира се. Не ги обвинявам. Чух за Дните на хаоса от приятели в Интерпол. Наистина гадна работа.

— Така е — съгласи се Хаузен и погледна първо Стол, после Худ. — Групи на ненавистта от цяла Германия и дори от други страни се събират в Хановер, на сто километра на юг оттук. Правят ралита и обменят гадните си идеи и литература. Някои, включително групата на Доринг, са превърнали в традиция атаките на символични, както и на стратегически цели по време на тези сборища.