Том Клэнси - Хаос

А дори и да успееше да се пребори с чувството на вина, от негова страна една такава връзка не би била почтена към Ан. Тя беше добра жена, имаше ангелско сърце. Да я улови за ръката, да й вдъхне надежда, когато самият той не изпитва такава, да свърже по този начин живота си с нейния и този на сина й би било дълбоко погрешно.

Нищо обаче не успяваше да прогони желанието му към нея. Може би точно това беше причината двамата с Шарън да работят толкова упорито. Те заменяха страстта, която бяха изпитвали един към друг навремето, с нещо, което все още можеха да вършат със същия ентусиазъм, нещо ново и различно всеки ден.

„Господи — помисли тъжно Худ, — какво ли не бих дал само за една нощ като онези тогава.“

Хотел „АлстерХоф“ се намираше между двете знаменити езера на града, но Худ, Стол и Хърбърт едва имаха време да се нанесат и да се измият преди да поемат обратно. Хърбърт хвърли един поглед през прозорците, докато провери набързо стаята с електронна метла за евентуални подслушвателни устройства.

— Случихме на хубава гледка, а? — обади се Хърбърт, докато пътуваха надолу с асансьора. Играеше разсеяно с дръжката от лопатка, която държеше под лявата облегалка на количката си. Под дясната пък беше пъхнал нож. — Тия езера ми напомнят за Чесапийк.

— Това са Биненалстер и Аусеналстер — обади се услужливо младият пиколо. — Вътрешен Алстер и Външен Алстер.

— Има смисъл — призна Хърбърт и пъхна дръжката в куките под облегалката. — Макар че лично аз бих ги кръстил Големия Алстер и Малкия Алстер. Като гледам, едното езеро май е поне десет пъти по-голямо от другото.

— Триста деветдесет и пет акра срещу четиридесет и пет — отвърна младежът.

— Значи почти съм улучил — коментира Хърбърт. Асансьорът меко намали, достигайки фоайето. — И все пак мисля, че моите имена са по-добри. Човек винаги може да различи едрото от дребното. Но пък винаги може да се обърка, ако не знае кой край на града е вътрешен и кой — външен.

— Може би не е зле да оставите бележка в кутията за предложения — обади се пиколото и посочи с пръст. — Ето я там, точно до кутията за писма.

Хърбърт го изгледа подозрително. Худ също не беше сигурен дали хлапакът си бие майтап с тях, или просто е услужлив. Германците поне според него нямаха чувство за хумор, макар и да беше чувал, че младото поколение бързо усвоявало американския сарказъм от американските филми и телевизията.

— Може и да го направя — заяви Хърбърт, докато изкарваше количката си от асансьора, и вдигна очи към Стол, който се бе превил под тежестта на раницата си. — Нали имаш електронен преводач? Какво казва той по въпроса?

Стол набра английските думи върху електронния уред с размери на книга джобен формат. Миг след това немският еквивалент изплава върху течнокристалния дисплей.

— Май трябва да им казват Гросалстер и Клайналстер — съобщи му Стол.

— Няма по-елегантно решение, така ли? — запита Худ.

— Няма — съгласи се Хърбърт. — Знаеш ли обаче какво ми идва наум? Направо ме убива, като се сетя какви имена си имаме във Филаделфия. Езерото Умрялата котка, Червясалата река…

— Тия ми харесват — прекъсна го Стол. — Пред взора ми веднага изниква пейзаж.

— Да, ама не от ония, дето ги гледаш по пощенските картички — каза Хърбърт. — Всъщност в универсалните магазини могат да се намерят само картички от Мейн Стрийт и старото училище и нищо друго.

— На мен лично най са ми по душа езерото и рекичката — заяви Стол.

Докато напредваха през гъмжащото фоайе, Худ се огледа за Мартин Ланг и заместник-министъра на външните работи Рихард Хаузен. Не се познаваше с Хаузен, но изпитваше силно желание да види отново германския електронен магнат Ланг. Бяха прекарали известно време заедно, когато Лос Анджелис беше домакин на международни гости при една компютърна конвенция. Топлотата, искреността и интелигентността на Ланг бяха впечатлили Худ. Той беше хуманист, ясно съзнаващ, че без щастливи работници не може да има просперираща компания. При него съкращения нямаше. Трудните периоди и моменти се дължаха на некадърно висше управление, а не на работниците.

Когато дойде моментът да се определи цената на новата рожба на Майк Роджърс и Мат Стол, регионалния оперативен център, или РОЦ, Ланг беше първият човек, дошъл им наум за компютрите, от които щяха да се нуждаят. Патентованата от компанията му технология, базирана на фотони, беше лесно приспособяема за конкретни нужди, с изключителни предимства, но и много скъпа. Худ обаче бе наясно, че изграждането на РОЦ ще е деликатен акт, който ще изисква изключително балансиране. Прокарването на половинмилиардния бюджет за РОЦ през Конгреса щеше да е изключително трудно, още повече когато се закупуваха вносни компоненти. В същото време Оперативният център щеше да се изприщи, вкарвайки РОЦ в чужди страни, освен ако той не съдържаше компютърно оборудване от тези страни.