Том Клэнси - Хаос

„Този човек е абсолютно налудничав“ — помисли си Жан-Мишел. Вече бе чул достатъчно, така че каза:

— А сега ме извинете, но трябва да тръгвам.

— Не — отвърна спокойно Рихтер. — Няма да ви извиня. Не можете да си тръгнете, докато аз не ви разреша.

Французинът го изгледа злобно, извърна се и се сблъска с портиера. Едрият мъж го сграбчи за врата и го извъртя така, че да застане с лице към Рихтер.

— Рихтер, вие сте луд! — изплака Жан-Мишел.

— Това няма значение — отвърна Рихтер. — Важното е, че аз съм този, който дърпа юздите.

— Да не мислите, че мосю Доминик няма да разбере за това? Да не би да си мислите, че той ще го одобри? Ние…

— Ние! — прекъсна го Рихтер и се вгледа в очите му. — Само това чувам: „Ние разбираме…“ и „Доколкото ни е известно…“ — Рихтер бе изпаднал в бяс. — Ние ли, мосю? Кои сте тези вие?

Ръката на Рихтер се раздвижи по същия начин както при началото на срещата им. Само че този път в дланта му блесна нож. Острието му спря само на милиметри от лявото око на Жан-Мишел, после опря в клепача.

— Ще ви кажа какво сте вие — студено заяви Рихтер. — Вие сте гъзолизец.

Въпреки гнева си французинът усети как вътрешностите му се втечняват. Това бе някаква лудост. Чувстваше се така, сякаш по неведом начин бе върнат назад във времето. Не беше възможно Гестапо да съществува тук, в ерата на видеокамерите и незабавната международна реакция. Но то си съществуваше, заплашвайки го с мъчения.

Рихтер го гледаше злобно, с прекалено ясни очи, гласът му бе съвсем спокоен.

— Говориш ми като равен. Какво си направил през живота си освен да се слагаш на началниците си?

Някаква буца се появи в гърлото на Жан-Мишел и той с огромни усилия я преглътна. При всяко негово примигване върхът на острието оставяше фина следа кръв по клепача му. Опита се да не изстене, но не успя.

— Сбъркал съм — произнесе Рихтер. — Ти дори не си и гъзолизец. Ти си агнето, което пастирът ти ми е изпратил. Не само за да ми направи предложение, но и да провери в какво състояние са ми зъбите. Ами ако те ухапя? Тогава Доминик ще научи нещо за мен. Ще научи, че сътрудниците му не могат да ме изплашат. Ще научи, че за в бъдеще ще се налага да се отнася към мен по различен начин. А колкото за теб — Рихтер леко повдигна рамене, — ако захапя прекалено силно, той просто ще те замени с някой друг.

— Не! — простена Жан-Мишел. За миг негодуванието му надви страха. — Вие не разбирате…

— Напротив, разбирам много добре. Преглеждах акредитивите ти в компютъра си, когато ти прекрачи прага ми. Включил си се в организацията на Доминик преди двайсет и една година и единайсет месеца и си се издигнал поради научните си знания. Получил си патент за четирибитов чип за видеоигра, който е позволил на „Demain“ да продава игри, базирани на модерна технология по времето, когато другите игри са били едно– или двубитови. В Съединените щати се е вдигнал доста голям шум на тази тема, защото една калифорнийска компания твърди, че твоят чип и техният, който се готвели всеки момент да пуснат на пазара, си приличали като две капки вода.

Жан-Мишел пристъпи от крак на крак. Дали Рихтер само цитираше фактите, или намекваше, че знае нещо повече за източниците на „Demain“?

— Неотдавна си получил патент за силициев чип, който е в състояние директно да раздразва нервните клетки, чип, който „Demain“ ще използва за новото си програмно обезпечаване. В училище обаче си бил аполитичен. И когато са те наели в „Demain“, си възприел мирогледа на Доминик. Едва тогава той те е въвел в специалния вътрешен кръг на Новите якобинци, който да му помогне да отърве Франция от алжирците, мароканците, арабите и нашите общи врагове израелците. Но в този случай работната дума е „помощ“, мосю Орн. В порядъка на нещата етническите отрепки са за изхвърляне. Самоотвержените слуги са на следващото по-високо стъпало, но и те също са заменяеми.

Жан-Мишел не пророни и звук.

— Значи ни остава да разискваме само още едно нещо — изрече Рихтер. — Колко дълбоко да забия зъби в шията на агнеца.

Германецът изви ножа така, че върхът му да сочи нагоре. Жан-Мишел се опита да се дръпне назад, но мъжът зад него го сграбчи за косата и го задържа неподвижен. Рихтер придвижи острието още по-нагоре, докато върхът му се озова точно под горния клепач. Продължи да го движи, обхождайки контура на окото, без да спира да приказва:

— Знаете ли, че аз следвах медицина преди да основа партията си? — запита Рихтер. — Отговорете ми.