Том Клэнси - Хаос

През зяпналата уста на козела прозвуча груб глас.

— Кой е?

— Жан-Мишел Орн — произнесе французинът. Беше на косъм да добави: „Имам уговорена среща с хер Рихтер“, но размисли. Ако хората на Рихтер не бяха в течение кого чакат, цялата операция беше само губене на време. Такава, за която Жан-Мишел и сътрудниците му нямаха за какво да съжаляват.

Миг по-късно вратата се отвори и един културист с близо двуметров ръст го покани с жест да влезе. Грамадният мъж затвори и заключи вратата, след което положи огромната си ръка върху рамото на французина, побутна го до касовия автомат на бара и го претърси основно от главата до петите.

Жан-Мишел си отбеляза видеокамерата на стената и миниатюрния приемник в ухото на гиганта. Някой някъде сравняваше изображението му с това върху факса, изпратен от офиса на мосю Доминик в „Demain“.

— Почакайте малко — произнесе гигантът. После се обърна и изчезна в мрака.

„Много ефикасно“ — помисли Жан-Мишел, докато гръмките стъпки на едрия мъж отекваха през дансинга. Вниманието не беше лошо нещо. Мосю Доминик не бе извоювал положението, в което се намираше сега, с безгрижие и невнимание.

Огледа се. Единствената светлина идваше от четири червени неонови обръча, разположени около плота от дясната му страна. Не му помогнаха особено да види добре как изглежда вътрешността на бара или дали грамадният мъж е напуснал залата. Единственото нещо, което Жан-Мишел знаеше със сигурност, беше, че му се повдига въпреки включените вентилатори. Мястото излъчваше лека воня на застоял цигарен дим, алкохол и сладострастие.

След минута-две Жан-Мишел долови нови стъпки. Те се различаваха значително от първите. Бяха уверени, но леки, и по-скоро потрепваха, отколкото стържеха пода. Миг по-късно Феликс Рихтер изплува в аленото сияние на бара.

Жан-Мишел разпозна елегантния тридесет и две годишен мъж от фотографиите, които беше виждал. Снимките обаче не бяха в състояние да предадат динамизма му. Рихтер беше висок метър и осемдесет, с руса късо подстригана коса и гладко избръснат. Беше облечен в безупречен костюм по поръчка, огледално лъснати обувки и черна вратовръзка на алени райета. Не носеше никакви скъпоценности. Хората на Рихтер считаха този навик за суетен и в партията нямаше място за такива хора.

„Медали. Това е единственото украшение, което позволявам на хората си да носят“ — беше казал хер Рихтер в уводната статия на вестника си „Unser kampf“ — „Нашата Борба“.

Очите му обаче бяха най-впечатляващи. Фотографиите изобщо не бяха успели да ги уловят. Дори и в червеното сияние на бара те бяха като копия. И веднъж уловили плячката си, не помръдваха. Рихтер беше от онези хора, които никога и от никого не извръщат поглед.

С приближаването си германецът направи любопитен жест, сякаш се канеше да измъкне пистолет. Ръката му се плъзна покрай крака и бедрото, после се стрелна право напред. Странно, но елегантно движение. Французинът я разтърси здраво, изненадан от силата на хватката.

— Направихте добре, че дойдохте — каза германецът. — И въпреки това съм изненадан; очаквах и работодателя ви.

— Както добре знаете, мосю Доминик предпочита да управлява бизнеса си от фабриката си — отвърна Жан-Мишел. — След като разполага с такива съвършени технологии, няма смисъл да напуска работното си място.

— Разбирам — каза Рихтер. — Няма фотографи, няма журналисти, значи господинът е тайнствен.

— Мосю Доминик е тайнствен, но не и безразличен — посочи Жан-Мишел. — Той ме изпрати да го представлявам в тази дискусия, а също така да бъда негови очи и уши в Дните на хаоса.

Рихтер се ухили.

— И да бъде абсолютно сигурен, че дарението, което така щедро даде за празника, ще бъде изразходвано по предназначение.

Жан-Мишел поклати глава.

— Грешите, хер Рихтер. Мосю Доминик не е такъв човек. Той инвестира само в хора, на които вярва.

Германецът улови госта си за лакътя и го поведе бавно през мрака.

— Не се чувствайте задължен да защитавате Доминик пред мен — проговори Рихтер. — Не е лошо човек да държи под око действията на равните си.

Равни ли? Жан-Мишел се позачуди. Мосю Доминик притежаваше производствена компания на стойност един милиард долара и контролираше една от най-могъщите десни групи във Франция… в света. Хората, които той признаваше за равни на себе си, се брояха на пръсти. А въпреки паралелните им интереси, хер Рихтер не беше сред тях.

— Харесва ли ви стаята, която ви резервирахме? — попита Рихтер.