Том Клэнси - Хаос

Според Худ окончателната ситуация се свеждаше до две неща. Първото беше, че Германия скоро щеше да стане водещата страна в европейския Общ пазар. Възможността да се вкарва и придвижва относително свободно мобилен шпионски център даваше шанс на САЩ да следят отблизо всичко, което ставаше в Европа. Конгресът със сигурност щеше да го хареса. Второто пък беше, че компанията на Ланг, „Hauptschlussel“, или „Главен ключ“, щеше да е съгласна да закупи голяма част от материалите, необходими за този и други проекти, от американски компании. Така една голяма част от парите щяха да останат в Съединените щати.

Худ бе уверен, че ще успее да убеди Ланг в това. Той и Мат щяха да му демонстрират една нова технология, в която германците със сигурност биха поискали да вземат участие; това беше нещо, с което малкият научноизследователски отдел на Оперативния център се беше сблъскал, докато търсеше начин да провери интегритета на високоскоростни електрически вериги. Макар че Ланг беше почтен човек, той беше също така бизнесмен и патриот. Познавайки отлично цялото оборудване и възможности на РОЦ, Ланг би могъл да убеди правителството си да се ангажира с технологически контрамерки за националната си сигурност. И тогава вече Худ можеше да отиде в Конгреса за парите, необходими да се подронят тези мерки, парите, които той би се съгласил да бъдат похарчени в американски компании.

Той се усмихна. Колкото и странно да изглеждаше на Шарън, на която й се повдигаше от всякакви пазарлъци, и на Майк Роджърс, който беше всичко друго, само не и дипломатичен, Худ обожаваше този процес. Постигането на различни неща на международната политическа арена приличаше на сложна шахматна партия. Макар и никой играч да не излизаше невредим от нея, беше забавно да се наблюдава колко фигури е способен да запази човек.

Спряха до хотелските телефони, настрани от потока гости. Худ навлезе сред бароковия декор на фоайето.

Златната коса блесна през входната врата. Окото му се закачи в нея не толкова поради самото движение, колкото заради начина, по който се бе тръснала. На излизане от фоайето главата й рязко се наклони надясно и дългата й руса коса се разлюля наляво.

Худ остана втрещен. „Като птица, стрелнала се във висините!“

Неспособен да помръдне, Худ безсилно проследи с поглед как жената изчезва вдясно. Един продължителен момент той нито примигна, нито си пое дъх. Шумът във фоайето, толкова отчетлив допреди няколко секунди, внезапно се бе превърнал в приглушен ромон.

— Шефе? — обади се Стол. — Видя ли ги?

Худ не му отговори, а се втурна към вратата, провирайки се между хората и струпания багаж, разблъсквайки с рамо най-упоритите да се отместят от пътя му.

Златната лейди!

Добра се до отворената врата и се стрелна през нея. Погледна надясно.

— Такси? — запита едно пиколо в ливрея.

Худ дори не го чу. Обърна се на север и видя едно такси да се отдалечава към главната артерия на града. Яркото слънце му пречеше да се вгледа във вътрешността на автомобила. Той се обърна към пиколото.

— Не се ли качи току-що една жена в това такси? — запита Худ.

— Ja — отвърна младежът.

— Познавате ли я? — запита настойчиво Худ. Още докато произнасяше думите, осъзна колко заплашително звучаха. Пое си дълбоко дъх. — Извинявайте. — Не исках да ви крещя така. Просто… Мисля, че познавам тази жена. Тя гост на хотела ли е?

— Не — отвърна пиколото. — Остави някакъв пакет и си тръгна.

Худ махна с палец към фоайето зад гърба си.

— Къде го остави?

— Не на рецепцията — отвърна пиколото. — Даде го на някого.

Възрастна англичанка се приближи в търсене на такси.

— Извинете — каза младежът на Худ и се обърна към дамата.

В този момент изникна Стол, последван от Хърбърт.

— Какво става — попита Стол. — Ти хукна като някой, дето кучето му е решило да се поразходи по магистралата. Добре ли си?

Худ кимна.

— Да бе, вярвам ти — обади се Хърбърт.

— Добре съм — изрече Худ с далечен глас. — Аз… всъщност нищо. Това е дълга история.

— Видя ли някого?

За момент Худ остана мълчалив, после каза:

— Да.

— Кого? — запита Хърбърт.

— Една златна лейди.

Стол само цъкна с език.

Худ изчака пиколото да се върне при тях и го попита:

— Случайно да видяхте на кого остави пакета? Младежът поклати глава.

— Съжалявам. Тъкмо виках такси за хер Тсубурайя и не успях да забележа.

— Няма нищо. — Худ измъкна една десетдоларова банкнота и я подаде на пиколото. — Ако дамата случайно се върне, бихте ли се опитали да проверите коя е тя? Кажете й, че Пол… — Той се поколеба. — Не, не й казвайте кой иска да знае. Само се опитайте да разберете коя е, става ли?