Том Клэнси - Хаос

Мивката…

Да угаси огъня, но с какво? В банята нямаше нито кофа, нито нищо…

Забеляза ръчния душ, мигновено пусна водата, издърпа душа от куката и го дръпна към прозореца. Не й достигнаха само няколко сантиметра.

Пламъците вече почти бяха покрили гърловината на резервоара. Скимтяща от безсилие, Джоди пусна душа и сграбчи кърпата за ръце. Пъхна я в тоалетната чиния, после побягна към прозореца, протегна ръка навън, разлюля мократа кърпа и я пусна. Чу съскане и долепи лице до прътите.

Част от пламъците бяха угаснали. Част обаче още горяха. Имаше само една кърпа и тя вече я беше използвала. Бързо смъкна блузата си, смачка я и я натъпка в тоалетната чиния. Този път обаче я шляпна колкото сила имаше в стената на караваната. Не я пусна, а я остави долепена до стената, така че стичащата се вода да залее резервоара. После я издърпа, отново я накваси и я шибна в стената с още по-голяма сила. Водата шурна надолу, угасявайки и последните пламъчета. Тънък лютив пушек се издигна от металното тяло на резервоара. Най-сладкият мирис, достигал някога до ноздрите на Джоди.

— Да ти го начукам! — изрева Джоди. Не обичала да убива жени! Не че не обичаш, кучко! Не можа да ме убиеш!

Издърпа ръката си и облече мократа риза. Беше приятно студена. Погледна към вратата и каза уверено:

— Сега е твой ред.

Смъкна окачалката за хавлии от стената на душа, отиде до вратата на банята и натисна с рамо. Вратата се открехна на не повече от пръст, но и това беше достатъчно да пъхне окачалката в пролуката и да я използва като лост. Вратата бавно поддаваше под натиска й, а зад нея и онова, с което я бяха подпрели. След няколко минути успя да я отвори достатъчно, за да се провре.

Прекрачи преобърнатата маса, изтича до вратата и я отвори.

— Не успя да ме убиеш! — изръмжа отново тя и стисна юмруци. Обърна се и изгледа караваната.

Прониза я внезапна мисъл.

Ами ако онези очакваха да чуят експлозията? И ако нямаше експлозия, нямаше ли да се върнат?

Побягна изтощена към другата страна на караваната. Издърпа с една пръчка димящия парцал от резервоара, после се качи в кабината и включи запалката. Докато я чакаше да се нагрее, накъса парчета от подплатата на един куфар, после запали едно и се върна при резервоара.

С едно от парчетата подсуши мястото, напъха едно друго парче до половината в резервоара, използва горящото парче да подпали висящия от гърловината парцал и побягна към гората. През всичките си години на ревностен зрител на всякакви екшъни беше видяла как избухват множество коли и камиони. Те обаче бяха зареждани с внимателно поместени експлозиви, а не с пълен резервоар гориво. Нямаше никаква представа с каква сила щеше да избухне този.

Взривът я блъсна в гърба като огнен вихър и тя падна на земята. Отвсякъде заваляха парчета метал и пластмаса.

„Оставиха ме да умра — помисли тя. — Убиха и други хора. Какво им дава правото да лишават хората от живот?“

Хлипанията й постепенно затихнаха. Страхът обаче не искаше да си отиде така лесно. Едновременно с него обаче се промъкна и чувството на гордост и сила, че е съумяла да се справи със ситуацията. Поне до този момент.

„Не им позволих да ме убият.“

В паметта й изплува лицето на Карин, мрачно и студено. Тя го ненавиждаше, ненавиждаше нечовешката увереност и презрение към човешкия живот, които излъчваше тази жена. Половината от Джоди жадуваше да покаже на това чудовище, че те почти бяха успели да й отнемат живота — но не и духа й.

Другата половина умираше за сън. Само след няколко минути втората половина надделя, макар и не без борба.

Четвъртък, 6:40

Куонтико, Вирджиния

Плановете на Майк Роджърс бяха да посети Били Скуайърс след седем часа. Обаче Мелиса му позвъни точно след шест и той навлече униформата си, грабна комиксите — искаше да вземе нещо, каквото и да е, а нямаше да има време за никакви покупки — и се втурна към тях.

— Не е нещо страшно или фатално — бе казала Мелиса по телефона, — но въпреки това можеш ли да дойдеш малко по-рано? Искам да ти покажа нещо. — Тя му бе обяснила, че не може да се разпростира по темата, защото Били е в стаята. Когато обаче отидел при тях, щял да разбере защо го вика.

Генералът ненавиждаше мистериите и по време четиридесетте минути път се опита да си представи всичко, което би могло да се случи.

Но не се оказа нищо, дори и приблизително като онова, което бе преминало през ума му.

Базата на ударния отряд се намираше в академията на ФБР в Куонтико, Вирджиния. Членовете на екипа бяха разквартирувани в апартаменти на територията на базата; семействата си имаха къщи в града. Мелиса и Били живееха в най-голямата къща, разположена най-близо до плувния басейн. Съгласно правилника те имаха право да обитават дома на командира на подразделението, докато не бъдеше обявен новият постоянен командир. Що се отнасяше до Роджърс, те можеха да останат там, докато желаят, а за новия командир все щеше да се намери къща. Не беше възможно да откъснат Били от приятелите му; само Мелиса можеше да прецени кога ще дойде моментът това да стане най-безболезнено.