Том Клэнси - Буферна зона

— Не! — полуизплака, полуизкрещя Апу. — Ние не ги подкрепяме. Те я взеха насила! Тръгнаха оттук вчера. Казаха ми да мълча или ще я убият. Как е тя? Как е внучката ми?

— Не знаем — каза му Назир. — Но искаме да я намерим и да й помогнем. Терористите върнаха ли се тук след експлозиите?

— Не — отвърна Апу. — Един от мъжете остана тук, след като другите тръгнаха. Обади се по телефона и пое отговорност за атентата. Но около пет часа внезапно си отиде.

— В какъв смисъл внезапно? — попита Назир.

— Изглеждаше много разстроен, след като говори с някого по телефона — отвърна Апу.

— Все едно нещо се е объркало? — попита Фрайдей. Това щеше да потвърди предположенията на Оперативния център.

— Не знам — каза Апу. — Обикновено беше много спокоен. Дори го чух да се шегува. Но след разговора стана съвсем различен. Може би наистина нещо се е объркало.

— Ако дойдеш с нас в Шринагар, ще можеш ли да ни посочиш как са изглеждали тези хора? — попита Назир.

Апу кимна.

Фрайдей докосна ръката на Назир.

— Може би нямаме достатъчно време за това — каза агентът на АНС. Събитията се развиваха твърде бързо. — Господин Кумар, посетителите ви пакистанци ли бяха?

— Да.

— Колко души бяха и колко време останаха при вас? — попита Фрайдей.

— Бяха петима и останаха пет месеца — отвърна Апу.

— Успя ли да чуеш някое име? — попита Назир.

— Да. Чух „Шараб“, но не и фамилни имена.

— Оставяха ли ви сами понякога? — попита Фрайдей.

— Само в спалнята ни — каза му Апу. — А един от тях винаги пазеше пред вратата.

— Отнасяха ли се зле с вас? — продължи да задава въпроси Фрайдей.

Апу поклати глава. Приличаше на участник в телевизионно състезание, когото засипват с въпроси. Но това беше правилният начин за провеждане на разпити. Веднъж щом целта се открехнеше, разпитващият трябваше да я държи отворена. Фрайдей хвърли поглед към изградения от камък хамбар.

— Кой се грижеше за пилетата? — попита той.

— Аз се грижех за тях сутрин, а Нанда, внучката ми — следобед.

— Пакистанците придружаваха ли ви? — попита Назир.

— Да.

— Как продавахте яйцата на пазара? — попита Фрайдей.

— Пакистанците ги караха с каруцата.

Това обясняваше как терористите бяха прекарали експлозивите в Шринагар, без да бъдат забелязани. Но не обясняваше сигнала на полевия телефон, който беше дошъл оттук.

— Вие или внучката ви притежавате ли клетъчни телефони, господин Кумар? — попита Фрайдей.

Апу отново поклати глава.

— Тя какво правеше в свободното си време? — продължи с разпита Фрайдей.

— Четеше и пишеше поезия.

— Винаги ли е писала поезия? — попита Фрайдей.

Апу отвърна, че не е. Фрайдей усети, че напипва нещо.

— Разполагате ли с някои от стиховете? — попита той.

— Да, в стаята са — каза Апу. — Тя обикновено ги рецитираше, докато работеше из къщата.

Фрайдей определено беше напипал нещо. С капитан Назир си размениха погледи. Поискаха да видят стихотворенията.

Апу ги въведе в двуетажната постройка. Фрайдей беше нащрек. Вътре нямаше никого, нито пък имаше къде да се скрие човек. Цялата мебелировка се състоеше от няколко стола и една маса. Мястото миришеше на пепел и мускус. Първата миризма се носеше от печката на дърва, на която готвеха храната си. Мускусът, както Фрайдей подозираше, явно беше следа от гостите им.

Апу ги заведе в спалнята. Извади купчина листа от чекмеджето на нощното шкафче и ги подаде на капитан Назир. Стихотворенията бяха кратки и написани с молив. В тях се говореше за всичко — от цветя до дъжд и облаци. Назир прочете най-старото.

— Не звучи особено задълбочено — каза Назир.

Фрайдей не направи коментар. Той не беше сигурен в това.

Капитанът прегледа останалите. Всичките имаха структурата на типична детска песничка.

— Върни се на първото — каза Фрайдей.

Назир отново прехвърли купчината листи.

— Господин Кумар, вие казахте, че Нанда е рецитирала стиховете, докато е чистела, така ли? — попита Фрайдей.

— Да.

— Тя политически активист ли е?

— Тя е открита патриотка, която беше отдадена на родителите си — каза Апу. — Дъщеря ми и зет ми бяха убити от пакистанците.

— Ясно — каза Фрайдей.

— Не разбирам — намеси се капитан Назир.

Фрайдей помоли Апу да остане в спалнята и после поведе Назир навън.

— Капитане, имало е петима пакистанци — обясни му Фрайдей. — Жената споменава цифрата пет в първия ред на стихотворението си. Пакистанците са останали тук — и тази дума се споменава. После казва нещо за каруцата си и за това, че ходят на пазара. Пакистанците са продавали яйцата им. Да предположим, че някой й е дал клетъчен телефон. Да предположим, че линията е била отворена и наблюдавана двадесет и четири часа на ден. Ти заяви, че стиховете не са особено задълбочени. Но аз не съм съгласен.