Том Клэнси - Буферна зона

През по-голямата част от историята си операциите на НРС бяха разпръснати по цялата територия на САЩ. Координацията на управлението се осъществяваше във Военновъздушната служба за космически системи към Пентагона. Технологичният аспект на работата се извършваше във Военновъздушното поделение за космически и ракетни системи към военновъздушната база в Лос Анджелис, Калифорния. Разузнавателните проучвания се провеждаха в „Клона по развитие и инженерство“ на ЦРУ, който се намираше в Рестън, щата Вирджиния. Орбиталният контрол на НРС първоначално се извършваше от техниците във военновъздушната база „Онизука“ в Сънивейл, Калифорния, но след известно време беше прехвърлен към военновъздушната станция „Фалкън“ в Колорадо. Сигналното разузнаване, за разлика от фотографското наблюдение, се осъществяваше от Националната гвардия към „Програма в подкрепа на отбраната“, прилагана в база „Бъкли Еър“, Аврора, Колорадо. Военноморските дейности на НРС бяха концентрирани основно върху технологичен ъпгрейд и подобряване на съществуващия софтуер и хардуер. Тези задължения се поделяха между две конкуриращи се морски формирования: Команден център по космически и морски военни системи в Кристъл Сити, Вирджиния, и Дирекцията по космически технологии към военноморската лаборатория за проучвания отвъд река Потомак, разположена отвъд река Потомак, в строго секретната сграда А59.

Въпреки че НРС се беше оказала безценна в пренасянето на данни към земята, самото й управление се превръщаше в истински кошмар и непрекъснати вътрешни борби. Макар правителството да не признаваше официално съществуването на организацията, отричането й се беше превърнало в непрестанен извор на шеги сред вашингтонската преса. Никой не можеше да обясни защо толкова много хора открито водеха ожесточени борби за контрол над нещо, което не съществуваше.

Това положение се промени през 1990 г. с изграждането на постоянна база на НРС във Феърфакс, Вирджиния. Но независимо че вече никой не криеше съществуването на НРС, малко хора притежаваха информация от първа ръка за рутинните й операции и размаха на дейностите й.

Стивън Вийнс, директорът на операциите за фотографско разузнаване, беше един от тези хора.

Консолидирането на дейностите на НРС под един покрив не прекрати битките за сателитно време. Но Вийнс беше лоялен към стария си приятел Мат Стол. И щеше да направи всичко за Пол Худ, който го беше подкрепил по време на трудния разпит, проведен от Конгресния комитет по отношение на черните операции на НРС. В резултат на това Оперативният център винаги стоеше преди всяка друга агенция и групировка, била тя военна или политическа.

Боб Хърбърт беше телефонирал в четири следобед. Нуждаеше се от визуални сведения за специфично място в Хималаите. Вийнс трябваше да чака два часа, преди да успее да освободи военноморския азиатски сателит „Омником“, който се намираше в геосинхронна орбита над Индийския океан. Въпреки че сателитът се използваше от военноморските сили, Вийнс им съобщи, че ситуацията е на живот и смърт и че трябва да получи достъп веднага. Обикновено сателитът „Омником“ улавяше сонарни сигнали от руски и китайски подводници и ги подкрепяше с визуални сведения, когато съдовете излизаха на повърхността. Това позволяваше на флота да изучава водоизместимостта и корпусната структура на съдовете и дори да наднича в люковете, ако бяха отворени. Сателитното изображение предлагаше точност до тринадесет инча и се подновяваше на всеки 0,8 секунди. Ако ъгълът беше подходящ, „Омником“ можеше да се приближи достатъчно, за да чете по устните на хората.

Вийнс работеше на четвърто подземно ниво в станцията „Омником“ и му беше сравнително лесно да използва позиционирания сателит, за да свърже сигнала от полевия телефон със самия източник. Успя да го прецизира до ограничен район в планината на 8 112 фута височина. Когато Вийнс и екипът му репозиционираха сателита, за да огледат мястото, над Кашмир тъкмо настъпваше зората. Изгряващото слънце избистри планинските върхове от изток и обля с ярка светлина един от тях. Той приличаше не толкова на връх, колкото на дълъг, шуплест сталагмит. На него очевидно се случваше нещо интересно.

От източната страна на върха се виждаха около петнадесет фигури в снежнобели униформи. Всички бяха въоръжени с автоматични пушки. Някои се катереха нагоре, а други слизаха с въжета надолу. Явно целта им беше малка пещера, намираща се близо до основата на възвишението.