Том Клэнси - Буферна зона

Рон Фрайдей стана част от мисията на доста късен етап. Неговото участие беше изискано през изминалия уикенд от Сатия Шанкар, министър на щат, отдел за атомна енергия. Официално, едно от задълженията на Шанкар беше продажбата на ядрени технологии на развиващите се нации. Неофициално, той беше отговорен да помага на военните за проследяването на ядрените технологии, с които разполагаха вражески държави. Шанкар и Фрайдей бяха работили заедно веднъж, когато Шанкар още беше секретар по проучвания към Министерството на петрола и природния газ. Фрайдей беше извикан в страната от европейски нефтен концерн, за да проучи някои легални аспекти по отношение на добива на петрол в оспорваната територия между Великата индийска пустиня в провинция Раджастан и пустинята Тар в Пакистан. Шанкар очевидно бе останал впечатлен от адвоката.

След като Оперативният център така или иначе трябваше да работи с Фрайдей, досието му не беше сред първите приоритети на Хърбърт. Особено след като Конгресният комитет беше одобрил участието му въз основа на неговия клас „Син щит“. Този клас означаваше, че Рон Фрайдей има право да участва в най-деликатните операции в чужди страни. „Червен щит“ означаваше, че съответният агент се ползва с доверието на чуждото правителство. Клас „Бял щит“ сочеше, че се ползва с доверието на собственото си правителство, че няма данни за подривни дейности. „Жълт щит“ означаваше, че е окачествен като двоен агент и правителството му го използва, за да разпространява дезинформация често пъти без неговото знание или в редки случаи, използвайки съдействието му в замяна на снизхождение. „Син щит“ означаваше, че му вярват и двете нации.

Истинското значение на „Червения“, „Белия“ и „Синия“ клас беше, че досега не са събрани доказателства, които да окачествяват агента като корумпиран. Обикновено това беше достатъчно основание за един ръководител-проект да одобри съответния агент за мисия. Особено за нов, затрупан от работа ръководител като Ханк Люис от Агенцията за национална сигурност. Но системата с „щитовете“ не беше безпогрешна. Можеше просто да означава, че агентът е бил твърде внимателен, за да бъде хванат. Или че разполага с някой сигурен човек отвътре, който поддържа досието му чисто.

Досието на Фрайдей беше изключително оскъдно. Съдържаше няколко полеви доклада от Азербайджан, където агентът беше работил последно като асистент на заместник-посланик Дороти Уилямсън в американското посолство в Баку. От него не беше постъпила никаква комуникация по време на скорошната криза в бившата съветска република. Това беше необичайно. Хърбърт беше хвърлил един поглед на досиетата на двамата агенти на ЦРУ, които също бяха базирани в посолството. Те бяха пълни с ежедневни доклади. Вероятно по нелепо съвпадение и двама мъже бяха убити.

Тъничкото досие на Фрайдей и очевидното му мълчание по време на кризата бяха обезпокоителни. Един от неговите шефове в АНС, Джак Фенуик, беше наел терориста, известен като Харпунджията, за да ускори конфронтацията между Азербайджан, Иран и Русия в Каспийско море. Хърбърт не беше чел всички последвали анализи на ситуацията. Нямаше време за това. Но мълчанието на Фрайдей преди и по време на конфликта караше Хърбърт да се пита дали наистина е бил пасивен или е отправял докладите си директно към някой, който ги е унищожавал?

Като Джак Фенуик например.

Ако това беше вярно, то можеше да означава, че Рон Фрайдей е работил с Джак Фенуик и Харпунджията за започването на война. Разбира се, винаги съществуваше възможността Фрайдей да е помагал на Фенуик, без да знае какво е намислил шефът на АНС. Но това не беше особено вероятно. Рон Фрайдей беше адвокат, посредник от най-високо равнище при разпределянето на петролни права, дипломатически съветник. Не приличаше на наивен човек. И това плашеше Хърбърт до смърт.

Разшифрованият имейл от АНС пристигна и Хърбърт го отвори. Файлът съдържаше наблюденията на Фрайдей, както и данни за предишни антитерористични акции на Националната гвардия по сигурността и Специалните гранични сили. На Хърбърт не се стори странно, че СГС бяха заместили „Черните котки“ след последния удар. Може би нападенията над религиозни обекти спадаха под юрисдикцията на СГС. Или може би правителството беше станало нетърпеливо към ниската ефективност на „Черните котки“. Очевидно имаше някаква терористична група, която обикаляше Кашмир. Всяка агенция по сигурността, която не успяваше да запази сигурността, щеше да остане без работа за доста дълъг период.