Том Клэнси - Буферна зона

Изведнъж радиото на Роджърс издаде сигнал. Той бързо го сграбчи.

— Да?

— Целта е там горе — каза човекът от другата страна на връзката.

Трансмисията прекъсваше, а гласът беше почти неузнаваем. Но Роджърс не се съмняваше, че принадлежи на Брет Огъст. Полковникът не знаеше колко време ще успее да предава. Затова премина направо на важната информация, без да хаби думите.

— Разбрано — отвърна Роджърс.

— Екип от четирима — каза Огъст. — Момичето, дядото, Фрайдей и един от групата.

— Разбрано — повтори Роджърс. — Намирам се в подножието на зоната. Да започна ли изкачване?

— Ако изчакаш до зазоряване, може да ги изтървеш — продължи Огъст. Гласът му започна да се губи. — Тук има буря. Групата е изтощена. Амунициите са малко.

— Погрижете се за себе си — каза Роджърс. — Аз ще се оправя.

Отговорът на Огъст се загуби в силни радиосмущения.

— Имам добра преднина — продължи Роджърс. Крещеше на всяка сричка с надеждата, че ще бъде чут. — Дори и да влязат в долината сега, пак няма да ме настигнат. Заповядвам ви да се оттеглите. Разбрано ли е? Оттеглете се!

Не последва отговор, а само високо, отчайващо пращене.

Роджърс намали силата на звука и остави канала отворен още няколко секунди. После изключи радиото, за да пести батериите, и го мушна обратно в колана си.

Роджърс се надяваше, че Огъст ще се откаже от плановете си. Спускането надолу по планината не беше най-добрият вариант за него и останалите. Щяха да съхранят енергията си много по-пълноценно, ако откриеха някаква пещера и запалеха огън в нея, отколкото ако се спуснеха по хълмовете, опитвайки се да привлекат индийската армия. За съжаление Роджърс познаваше полковника твърде добре. Огъст най-вероятно щеше да сметне отстъплението като изоставянето на приятел и на стратегическа позиция. И нито едно от двете нямаше да му се стори приемливо.

Освен това платото беше лобното място на войниците от Ударния отряд. Това го превръщаше в свещена земя за Огъст. Нямаше начин просто да се обърне и да го напусне. Роджърс разбираше чувствата му, защото и самият той изпитваше същото. Нямаше никакъв смисъл да се води битка за земя без стратегическо значение. Но веднъж щом на нея се пролееше кръв, човек се биеше в паметта на загиналите си другари. Тази постъпка потвърждаваше първоначалната саможертва по начин, разбираем единствено за истинския боец.

Роджърс направи няколко крачки в основата на глетчера. Изглежда, нямаше значение откъде ще тръгне. Просто трябваше да се издърпа на една от скалните издатини и да поеме на път.

В джобовете на жилетката му имаше разглобяеми стоманени алпинистки котки. Роджърс ги извади и ги нахлузи върху вкоравените си ботуши. Двата издължени шипа отдолу щяха да му гарантират изключителна стабилност върху леда.

Закопча каишките и от друг джоб извади скалните клинове. Щеше да ги държи в юмруците си, за да си помага с тях при катеренето. Нямаше да губи време да ги зачуква в скалите, освен ако не се наложеше.

Преди да тръгне, Роджърс закрепи стабилно фенерчето си в специалния ремък на лявото си рамо. Специалното устройство разполагаше с мощни кадмиеви батерии. Самата крушка излъчваше широк лъч с нисък интензитет, а зад нея беше поставено полирано огледало. Със сигурност щеше да издържи през цялата нощ. Докато поставяше левия си крак върху издатината на глетчера, той хвърли последен поглед към планината от лед над себе си.

— Ще те победя — измърмори той. — Ще се кача там горе и ще довърша започнатото от моя екип.

Роджърс вдигна поглед още по-нагоре. Видя звездите, които едва прозираха през пелената от облаци. Времето сякаш изчезна и Роджърс внезапно се почувства като всеки един воин, който някога е предприемал пътешествие от епохата на викингите до настоящето. И докато забиваше шиповете на алпинистките котки в леда и посягаше с клиновете, Майк Роджърс вече не виждаше звездите. Вместо тях той виждаше очите на същите онези воини, отправили взор към него.

А сред тях бяха и очите на неговите другари, на войниците от Ударния отряд, и те също го гледаха.

Посолството на Ислямска република Пакистан беше разположено в малко имение с високи порти на „Масачузетс Авеню“ в северозападен Вашингтон.

Рон Плъмър спря своя сааб до портата, където изчака жуженето на интеркома да го пусне вътре. Насочи се нагоре по извитата бетонна пътека към втория охранителен пост в задната част на къщата.