Том Клэнси - Буферна зона

— Което означава, че умерените фракции ще се страхуват да правят изявления — изтъкна Худ.

— Точно така — потвърди Хърбърт.

— А генералният секретар на Обединените нации? — попита Плъмър. — Пол, ти я познаваш. Забрави враждите помежду ви. Тя е индийка. Това е достатъчно добра причина да изложи пред света фактите около атаката.

— Мала Чатърджи? — възкликна Хърбърт. — Отношението й към тероризма е толкова меко, че речите й превръщат дори и най-състрадателните хора в готова да линчува наред тълпа. Не спря да дрънка безсмислици, докато в сградата на ООН терористите убиваха заложници.

— Самата Чатърджи си има твърде много собствени врагове — съгласи се Худ. — На този етап намесата й само ще влоши нещата.

— Отново ще го кажа, Пол. Може би руснаците ще ни помогнат да усмирим Индия — припомни Хърбърт. — Знам, че искат да се покажат като сериозни умиротворители.

— Възможно е — каза Худ. — Но дори и да се обърнем към тях, времето отново ще бъде проблем.

— Да, времето и скорошната история — отбеляза Плъмър. — Пакистан има тесни връзки с Афганистан. Все още има много руски лидери, които копнеят да видят и двете държави сринати със земята.

— Но продължителното патово положение между Индия и Пакистан означава продължително запасяване с оръжия — каза Хърбърт. — Тук говорят парите. Делхи ще продължи да купува оръжия и муниции от Москва.

— Вярно е, но все пак Пол има право — отвърна Плъмър. — Дебатът, който в момента водим, ще отнеме на Кремъл дни, ако не и повече. Не разполагаме с такова време.

— Е, Рон. Предложенията ми се изчерпаха и започвам да се ядосвам — рязко отсече Хърбърт.

— А на мен работата ми е да се правя на адвокат на дявола, Боб — защити се Рон. — Можем да препратим някои от тези предложения нагоре към Москва и Пентагона, но не смятам, че ще получат подкрепата, от която се нуждаем.

— За съжаление това е проблемът, когато разрешаваш кризи, вместо да ги предотвратяваш — тъжно каза Худ. — Винаги има твърде много възможни варианти.

— Аз пък изброих точно един — каза Хърбърт.

Разбира се, шефът на разузнаването беше прав. Независимо от всички ресурси, с които Съединените щати разполагаха, в момента между Индия, Пакистан и възможната ядрена война стоеше само един актив. Актив, с когото нямаха връзка, който беше зле екипиран и напълно сам.

Генерал Майк Роджърс.

По време на полета от Вашингтон Майк Роджърс беше изчел няколко информационни брошури за глетчера Сиячин. Най-интересната беше написана от офицер от пакистанското разузнаване.

Наречен „най-високото бойно поле на земята“ както от индийската, така и от пакистанската преса, глетчерът Сиячин не представляваше стратегическа ценност. Пакистанците изявяваха претенциите към него от десетилетия, въпреки че глетчерът се издигаше на осемдесет хиляди фута височина, а температурите на повърхността му падаха до минус 35 градуса по Целзий. Непрестанните снежни бури и недостигът на кислород правеха района „нечовешки“, както беше описан в един индийски доклад. Никой не живееше на глетчера и никой не го прекосяваше пеша.

Глетчерът се превърна във военна зона през 1984 г., когато в района започнаха да се мяркат индийски разузнавателни екипи. Очевидно целта им беше да накарат пакистанците да изпратят военни ресурси в региона и да отслабят позициите си в обитаемия Кашмир и край контролираната зона. Пакистанците обаче откриха присъствието на индийските отряди в самото начало на процеса благодарение на една реклама за алпинизъм, появила се в индийско списание. Рекламата беше разположена на цяла страница и показваше скорошни снимки на района, без да описва точното местонахождение. Текстът предлагаше на опитните алпинисти отлично възнаграждение и невероятно изживяване, ако се съгласят да поведат туристически групи през „неотбелязани на картата територии“. Пакистанското контраразузнаване започна да проследява и да залавя индийските разузнавателни екипи. Конфликтът се изостри и регионът скоро започна да привлича ресурси и от двете страни. Почти двадесет години по-късно около глетчера патрулираха хиляди войници и летателни машини.

Ако и сега наоколо обикаляха такива, Роджърс нито ги чуваше, нито ги виждаше. По време на дългата си военна кариера беше попадал на много изолирани места, но никога не беше преживявал нещо подобно. Стоеше в подножието на глетчера и се чувстваше не просто сам. Отвсякъде го заобикаляха каменни масиви и купища лед, а единствената му видимост зависеше от кръга светлина на фенера. По радиото улавяше само пращене. Вдигна фенера си към издигащия се хълм от бял лед. Подножието на глетчера наподобяваше лъвска лапа. От основата стърчаха огромни, издължени буци мръсен лед, високи около десет фута. Помежду им имаше дълбоки пукнатини. Те водеха към полегат склон, който се издигаше все по-високо и по-високо в тъмнината. Цялата тази грамада го накара да се почувства крехък и нищожен. Глетчерът вероятно бе изглеждал по абсолютно същия начин още по времето, когато първите хора се бяха замервали с клонки и дребни плодове от короните на дърветата в долината.