Том Клэнси - Буферна зона

— Това е господин Мюзикънт, нашият лекар — обясни Огъст. — Ако някой от хората ти има нужда от помощ, веднага ще го изпратя.

— Мисля, че сме добре, с изключение на студа — каза жената. — Пръстите, стъпалата, устните.

Мъжът се наведе още по-близо. Издиша горещ въздух върху устните й. Усещането за топлината беше чудесно. Той го направи отново.

— С колко души разполагаш? — попита Шараб.

— С трима — отвърна той.

Тя го стрелна с поглед.

— Само с трима?

Той кимна.

— Звукът, който чухме…

— Индийците откриха огън — каза той. — Елиминираха повечето от хората ми. Къде е господин Фрайдей?

— Разделихме групата на две — отвърна Шараб. — Той е с другата половина. Те тръгнаха в друга посока.

— През глетчера? — попита полковникът.

Шараб кимна.

— Оттам ли ще се върнат в Пакистан? — продължи да я разпитва Огъст.

Жената не отговори веднага. Вместо това погледна лицето му. Той носеше очила и тя не успя да види очите му. Устните му бяха изпънати и безчувствени. Кожата му беше бледа, но загрубяла. Определено беше американец и със сигурност беше преживявал трудни времена.

— Какво ще правиш с информацията? — попита тя.

— Третият оцелял от нашия екип се приземи в долината. Той ще се опита да се свърже с другата част от групата.

— Разбирам. Да, останалите ще се опитат да пресекат глетчера и да се приберат у дома.

— Имаш ли някаква връзка с тях? — попита Огъст.

Тя поклати глава.

— А вие какво се опитвате да направите? — отново попита той. — Да отдалечите индийските войници от другата група?

— Да — каза Шараб. — Носим експлозиви. Смятахме да отвлечем вниманието им, може би да причиним някоя лавина.

— Това няма да е необходимо — информира я Огъст. — Индийските сили са се запътили към нас. Няма да им бъде лесно да се изкачат дотук, а ние ще им създадем доста работа, преди да изпратят хеликоптери от контролираната зона. — Огъст посегна към радиото. — Ти и хората ти имате ли нужда от храна или вода?

— Няма да е зле да хапнем — призна тя.

Огъст остави радиото. Отвори един от джобовете на жилетката си и извади няколко пакетчета сушено месо. — Дай ги на хората си и им кажи да се присъединят към нас — подаде й плоските пакетирани порции. — Трябва да установим защитен периметър на това плато. Индийците видяха, че се приземихме тук. Сигурен съм, че ако почакаме, те сами ще дойдат да ни търсят. Това ни дава възможност да си починем, особено ако те решат да дойдат на сутринта.

— Добре — отвърна Шараб.

Тя понечи да се изправи. Огъст й помогна. В този миг тя вдигна поглед към него.

— Много съжалявам за екипа ти.

— Благодаря — отвърна той.

— Но недей да тъжиш — продължи тя. — Смъртта ги застигна в служба на нашия народ и това ще им спечели място в рая. „Непоколебимите, що вършат добрини, ги очакват опрощение и блаженство“ — увери го Шараб.

Американецът едва забележимо се усмихна. Остави жената облегната на скалата и извади радиото си.

Шараб примигна от болка, когато отново стъпи на подутите си крака. Започна да куцука обратно към скалната тераса. Но сега поне беше сигурна в нещо, което не знаеше допреди няколко минути.

Болката щеше да свърши съвсем скоро.

Изминаха деветдесет мъчителни за Пол Худ минути. Но пък страданието беше относително, каза си той. Не го заплашваше физическа опасност. Децата му бяха в безопасност. Това му помогна да погледне на ситуацията в перспектива.

След спора си с Боб Хърбърт Пол Худ помоли Лиз Гордън, Лоуъл Кофи, Ан Ферис и политическия съветник Рон Плъмър да се явят в кабинета му. Искаше да им съобщи за случилото се с Ударния отряд. Освен това имаше нужда да ги мобилизира веднага. Лиз трябваше да организира съветници, които да помогнат на служителите на Оперативния център да преодолеят скръбта, както и да подкрепят семействата на загиналите войници. Кофи трябваше да е готов да се справи с всякакви усложнения, които можеха да възникнат при прибирането на телата. А за пръв път от години насам Ан не трябваше да прави нищо. Що се отнасяше до местните официални лица и засегнатите чужди правителства, Оперативният център щеше да се придържа към официалната версия на мисията. Екипът беше изпратен в Кашмир по молба на индийското правителство, за да издирва скрити ядрени ракети. Ударният отряд беше елиминиран по погрешка от индийски войници, преследващи пакистански терористи. Ако Ан дължеше услуга на някоя от големите новинарски компании, можеше да им предостави тази официална версия. Но нищо повече. Ан се държеше изключително професионално. Ако подозираше, че между нея и Худ нещата не вървяха, не го показваше.