Том Клэнси - Буферна зона

Огъст седеше приведен зад студения камък, когато сателитният телефон светна. Той сграбчи слушалката, без да отмества поглед от платото.

— Да! — кресна той. Трябваше да затисне с длан другото си ухо, за да успее да чуе нещо.

— Брет, обажда се Боб. Нещо ново?

— Още не — отвърна Огъст. — А при вас?

— Трябва да се свържеш с Майк по радиото — каза Хърбърт. — Смятаме, че част от групата се е запътила към глетчера Сиячин. В момента Вийнс ги издирва. Междувременно Пол иска Майк да отиде там.

— Но там е истински ад — възкликна Огъст.

— На мен ли го казваш — отвърна Хърбърт. — В случай, че наистина има отделна група, Пол се притеснява, че Майк може да ги изтърве, освен ако не тръгне веднага. Кажи на Майк, че ако Вийнс ги забележи, ще му съобщим тяхното местонахождение своевременно.

— Много добре — отвърна Огъст. — А ако групата, която аз очаквам, знае нещо, ще съобщя и на теб, и на Майк.

— Отлично — каза Хърбърт. — Опитах се да се свържа с тях по радиото, но не отговарят. Слушай, Брет. Ако Майк смята, че не би могъл да го направи, искам да го знам.

— Наистина ли мислиш, че Майк Роджърс ще откаже възложена задача?

— Не. Затова искам да слушаш между думите. Ако предусетиш някакъв проблем, кажи ми.

— Разбира се — отвърна Огъст.

Той затвори слушалката и извади радиото си от калъфа. Майк имаше най-безизразния глас във въоръжените сили на Съединените щати. Единственият начин Огъст да открие, че имаше проблем с мисията, беше да го попита без заобикалки. Но дори и тогава Роджърс можеше да не му отговори.

Роджърс се обади и Огъст му предаде инструкциите на Худ.

— Благодаря — каза Роджърс. — Тръгвам.

— Майк, възможно ли е да го направиш без допълнителна екипировка? Хърбърт иска да го знае.

— Ако не се обадя по радиото отново, значи не е било възможно — отвърна генералът.

— Не бъди такъв трън в задника — предупреди го Огъст.

— Ако ти си усещаш задника, значи си много по-добре от мен — каза Роджърс.

— Едно на нула за тебе. Обаждай се.

— Ти също.

Огъст изключи звуковия сигнал на радиото и го превключи на вибрация. После отново го върна в калъфа на колана си. Продължаваше да наблюдава скалната тераса. През последните няколко минути вятърът се беше усилил. Ледените кристали във въздуха вече не се подреждаха в изящни спирали, а връхлитаха скалите на остри диагонални слоеве. Нежните частици се удряха в камъка и отскачаха назад. Създаваха илюзията за сребриста театрална завеса, спуснала се над платото.

Изведнъж сред ледения дъжд се появи тъмна фигура. Беше по-тъмна от околността, обляна в кехлибарените лъчи на залязващото слънце. Изглежда, не носеше оръжие, макар че падащата тъмнина не позволяваше да се види със сигурност.

Огъст направи знак на Мюзикънт, който кимна утвърдително.

За полковника останалият свят, бъдещето и философията изчезнаха. Сега имаше само една мисъл в съзнанието си.

Да оцелее.

Шараб беше изгубила всякаква представа за времето. Знаеше, че вървят от часове, но нямаше представа за точния им брой. Мускулите на бедрата й пламтяха от усилното изкачване, а целите й стъпала бяха покрити с мазоли. Всяка стъпка пораждаше гореща, раздираща болка. Шараб не знаеше още колко ще издържи. Със сигурност беше невъзможно да стигнат до мястото, където предполагаха, че е разположена индийската армия. Трябваше да намери някакъв начин да забавят врага оттук.

Мъжете зад нея не се справяха по-добре. Бяха захвърлили фенерчетата и по-тежките оръжия. Освен това бяха изоставили и повечето от експлозивите, с които планираха да привлекат вниманието на индийските войници. Изядоха всичката храна, за да не трябва да я носят. Водата беше замръзнала в манерките им, затова захвърлиха и тях. Когато бяха жадни, просто отчупваха някоя ледена висулка. Целият им багаж се състоеше от една пушка и две шепи патрони, пистолети за всеки от тях и два допълнителни пълнителя. Ако към тях се беше запътила армия, Шараб знаеше, че не бяха способни да я победят. Всичко, на което се надяваше, беше да отвлече вниманието на враговете и да ги забави достатъчно, за да даде шанс на американеца, Нанда и останалите да се доберат до Пакистан.

Оцеляването им също ставаше все по-малко вероятно. Ако не ги убиеха индийците, тогава природата щеше да го стори.

Сега вече Шараб дори се питаше дали изобщо ще открият тази неуловима индийска армия. Малко по-рано бяха чули нещо като артилерийски огън. Тя се запита дали елитният американски отряд не се е приземил и не е влязъл в престрелка с враговете. Надяваше се да не е така. Последното нещо, което желаеше, беше индийците да се върнат към контролираната зона. Това само щеше да накара военните да изпратят подкрепления. От друга страна, щеше да бъде добре, ако някои от американците бяха успели да се приземят. Със сигурност щяха да се възползват от помощта им при битката с индийците.