Том Клэнси - Буферна зона

— Което прави глетчера единствената голяма спънка — отбеляза Худ.

— Именно. Но за преодоляването на това препятствие се иска само издръжливост и сила — изтъкна Хърбърт. — При дадените обстоятелства самият аз бих предпочел такова предизвикателство.

— Съгласен съм.

— Добрата новина е, че Майк се намира в подножието на глетчера — продължи Хърбърт. — Ако има втора група пакистанци, той най-вероятно ще ги засече.

Худ извика електронната карта на монитора си. Изучава я в продължение на няколко секунди.

— Кой поддържа връзка с Майк?

— Брет — отвърна Хърбърт.

— Боб, ще трябва да придвижим Майк извън долината още сега — каза Худ.

— Хей! — възкликна Хърбърт. — Искаш да се качи на глетчера, преди да сме сигурни, че пакистанците ще минат оттам?

— Нямаме друг избор — отвърна Худ.

— Напротив, имаме — запротестира Хърбърт. — Първо, ще открием групата. Второ, ще разберем накъде са се запътили. Ако са тръгнали към долината, а ние изпратим Майк на глетчера, ще го обречем на мъчително изживяване, и то за нищо.

— В момента разглеждам релефна карта на района — каза Худ. — Със сигурност ще прекосят глетчера. Маршрутът през долината би прибавил още дванадесет мили към пътя им.

— Дванадесет лесни мили, извървени по равен терен — добави Хърбърт. — Слушай, Пол. Глетчерът се намира на осемнадесет хиляди фута надморска височина.

— Знам.

— Групата беше на седем хиляди и триста фута височина, когато Фрайдей се присъедини към тях — продължи Хърбърт. — Би трябвало да са напълно полудели, ако изберат стръмния маршрут вместо този през долината, която се намира на едва две хиляди фута надморска височина.

— Но със сигурност и индийската армия ще реши така — каза Худ.

— Може би — каза Хърбърт.

— Не, трябва да го реши — настоя Худ. — Само помисли. Ако военната ти сила беше на изчерпване, къде щеше да изпратиш подкрепления? При изхода от долината или на глетчера? Особено ако смяташе, че групата се движи в съвсем друга посока?

— Мисля, че е прибързано да изпращаме Майк там. Особено ако след това ще трябва да се върне с празни ръце. Смятам, че е необходимо да накараме Вийнс да открие групата и посоката, в която са се запътили. Едва тогава ще решим.

— Ако Вийнс изобщо ги открие и ако Майк разполага с достатъчно време да се качи там — каза Худ. — Сателитът трябва да покрие доста голяма площ.

— Тогава ето ти алтернативен план — сопна се Хърбърт. — Защо не накараме Огъст да насочи автомата си към пакистанците, които са се запътили към него, и не ги принуди да му съобщят плановете си?

— Ще повярваш ли на онова, което ти кажат? — попита Худ.

Този отговор очевидно изненада Хърбърт. Той замълча.

— Помисли логически за това, Боб — продължи Худ. — Ако групата наистина се е разделила, частите й едва ли желаят да попаднат на индийски военен отряд. Това означава, че ще поемат през глетчера и именно там ще имат най-голяма нужда от помощта на Майк. Ако не тръгне натам още сега, вероятността да ги настигне е твърде нищожна.

— „Ако“ — каза Хърбърт. — „Ще“. „Може би“. Твърде много предположения и догадки, Пол. Ужасно много.

— Така е — съгласи се Худ. — А Барбара Фокс току-що отново ме нахока, задето съм дал зелена светлина на мисията без достатъчно информация. Може и да е права. Ядрената война е доста сериозно нещо. Но точно сега целта ни е пределно ясна. Ключовият човек не е Майк, а онова момиче от Каргил. А мисията е да бъде закарана в безопасност до Пакистан. Ако на глетчера има втора група пакистанци, не можем да си позволим Майк да бъде в долината или да се опитва да ги догони. Той е най-силното ни, може би единственото ни предимство. Нуждаем се от него в центъра на играта.

— Добре, Пол — примири се Хърбърт. — Ти решаваш. Ще помоля Брет да предаде заповедите ти на Майк.

— Благодаря — отвърна Худ.

— Но категорично не съм съгласен с теб — остро добави Хърбърт. — Стомахът ми не ми казва нищо, защото не може. Вързал се е на огромен, проклет възел. Но мозъкът ми подшушва, че се нуждаем от повече време и информация, за да оценим правилно ситуацията, преди да изпратим Майк на глетчера.

След тези думи Хърбърт затвори.

Пол Худ бавно върна слушалката на мястото й. После се обърна към компютъра си и затвори картата на Хималаите. Пусна програмата, която получаваше директни данни от НРС.

Сателитът „Омником“ тъкмо приключваше с рефокусирането и екранът започна да се изпълва с изображението на голи кафеникаво-бели скали. Худ напрегна уморените си очи, докато пикселите изпълваха картината. Точно сега искаше да е там, с Майк Роджърс. Цялата организация стоеше плътно зад гърба на генерала, хората се молеха за него, а в зависимост от развоя на събитията в края на деня щяха да изпитат или прилив на гордост, или смъртен ужас.