Том Клэнси - Буферна зона

Животът на фермера просто нямаше чак такова значение.

Фрайдей беше успял да огледа околността, преди нощта окончателно да ги погълне. Групата се намираше в равна, гола местност. От дясната им страна, на около половин миля разстояние, се извисяваше почти отвесният, висок хиляди футове, синкавобял глетчер. Повърхността му беше неравна и нащърбена, сякаш огромно парче от планината беше просто отхапано. Отляво теренът беше много по-гладък, вероятно полиран от векове на дъждове и оттичащи се води от планината. Спускаше се надолу към място, което приличаше на далечна долина. Фрайдей не беше сигурен, защото от по-ниските и по-топли части на глетчера се издигаше лека мъгла.

Но това нямаше значение. Пакистан беше напред, право на север. И ако Рон Фрайдей не направеше нещо, за да ускори хода на групата, нямаше да стигнат навреме, ако изобщо стигнеха.

Фрайдей извади малкото си фенерче и го подаде на Самуел. Батериите едва ли щяха да изкарат до изгрева. Фрайдей каза на пакистанеца да огледа добре терена, после да загаси светлината и да я включва само в краен случай. След това американецът се спусна по лявата страна на огромния масив. Въздухът беше неподвижен, а нощта тиха. Глетчерът ги предпазваше от свирепите планински ветрове. Фрайдей изчака Нанда и дядо й да го настигнат. Жената държеше ръката на Апу и вървеше малко пред него. При всяка стъпка тя се спираше и буквално влачеше дядо си по леда. Нанда дишаше тежко, а Апу се беше превил на две.

— Няма да успеем с тази скорост — каза Фрайдей.

— Ще успеем — отвърна тя.

— Не и навреме — настоя Фрайдей. Не знаеше това със сигурност. Но категоричният му тон щеше да я убеди, че е истина.

Нанда не отвърна.

— Ако някоя от страните удари с ядрени ракети в планините, глетчерът ще се превърне в сладководно езеро — изтъкна Фрайдей. — Нека да оставим Самуел с дядо ти. Ти ще дойдеш с мен. Когато стигнем Пакистан, ще им изпратим помощ.

— Да оставя дядо ми с един от онези, които ни държаха затворници? — възкликна тя. — Не мога да се доверя на такъв човек.

— Обстоятелствата се промениха — опита се да я убеди Фрайдей. — Самуел иска да спаси народа си. А това означава, че трябва да пази дядо ти.

Младата жена продължи да помага на дядо си да се придвижва. Фрайдей не виждаше изражението й в тъмното. Но чуваше как краката на фермера се влачат по леда. Звукът направо го вбесяваше.

— Нанда, необходимо ми е твоето съдействие — наблегна Фрайдей.

— Аз ти съдействам — безизразно отговори тя.

— Ти не разбираш — каза Фрайдей. — Нямаме и представа какво се случва по света. Трябва да те преведем през контролираната зона възможно най-бързо.

Нанда спря. Каза на дядо си да си почине за минутка. Фермерът с благодарност се свлече на колене, а жената дръпна Фрайдей настрани. Американецът каза на Самуел да продължи напред. Фрайдей щеше да го открие по светлината от фенерчето.

— Ако оставим терориста и дядо ми тук, никой няма да се върне за тях — каза Нанда. — Познавам този граничен район. Ще има огромно напрежение и от двете страни на глетчера. Никой няма да пожелае да направи излишни, провокативни военни ходове. Самуел ще го изостави.

— Ще изпратим цивилен хеликоптер. Американското посолство може да го уреди, и то бързо.

— Дотогава ще са мъртви. Дядо ми и сега е на ръба на силите си. Ако го изоставя, ще се предаде напълно.

— Нанда, ако не го изоставиш, две нации ще престанат да съществуват — изтъкна Фрайдей. — Ти изигра ключова роля във всичко това. Сега трябва да оправиш кашата.

Младата жена мълчеше. Фрайдей не виждаше лицето й в черната тъмнина, но чуваше дишането й. Беше по-бавно от преди. Нанда мислеше. Явно омекваше. Щеше да се съгласи.

— Добре — съгласи се тя. — Ще направя каквото искаш, но само ако ти останеш с дядо ми.

Това предложение свари Фрайдей неподготвен.

— Защо?

— Ти знаеш как да оцелееш тук — отвърна Нанда. Тя подчерта думите си, посочвайки незапалените факли, които Фрайдей носеше. — Мисля, че видях малка долина на запад. Ти ще успееш да го свалиш дотам в тъмното, ще намериш подслон, топлина и вода. Обещай ми, че ще се погрижиш за него, и ще тръгна със Самуел.

Потта по лицето на американеца започваше да замръзва. Усещането беше странно — сякаш по кожата му засъхваше восък. Вътрешността на бедрата му беше ожулена, а белите дробове го боляха при всяка глътка леденостуден въздух. Колкото по-дълго стоеше тук, толкова по-ясно осъзнаваше колко уязвими са телата им. Съвсем лесно можеха да останат неподвижни минутка по-дълго и да умрат.