Том Клэнси - Буферна зона

Фрайдей остави двете факли на земята и свали ръкавицата от дясната си ръка. Изстърга с нокти замръзналата пот от челото и бузите си. После мушна ръка в джоба на палтото си. Нанда беше трофеят на Фрайдей. Той нямаше никакво намерение да я оставя, нито пък да слуша нечии нареждания.

Извади пистолета от джоба си. Нанда не можеше да го види, нито знаеше какво възнамерява да направи. Ако пуснеше един куршум в главата на фермера, Нанда нямаше да има друг избор, освен да продължи напред, пък било то и само за да го изправи пред правосъдието. Фрайдей, разбира се, щеше да твърди, че Апу е бил разстроен, задето ги задържа. Опитал се да сграбчи пистолета, за да сложи край на собствения си живот. Последвало боричкане. Пистолетът гръмнал.

Фрайдей се поколеба. Съществуваше вероятност изстрелът да привлече вниманието на индийските войници от контролираната зона. Но наоколо имаше множество върхове и ледени долини, които щяха да направят невъзможно определянето на посоката на звука. А пък същите тези върхове бяха достатъчно далече и шумът едва ли щеше да предизвика свличане на скална маса и лавини. Особено ако изстрелът беше заглушен с дебелия анорак на мъртвеца.

Фрайдей заобиколи Нанда.

— Добре — решително каза той. — Ще се погрижа за дядо ти.

Рон Плъмър не беше търпелив човек. И това му беше помагало през цялата му кариера.

Офицерите от разузнаването и правителствените съветници не можеха да си позволят търпение. Те трябваше да имат буден мозък и ненаситно въображение. В противен случай нямаше как да мотивират хората си или себе си да погледнат отвъд очевидното, вместо да приемат безизходното положение. Освен това трябваше да притежават самоконтрол. Способността да изглеждат спокойни, дори и когато не бяха.

Обикновено Рон Плъмър беше спокоен човек. В момента уменията му за самоконтрол бяха подложени на изпитание. Не от настоящата криза, а от онова, което бившия разузнавателен агент мразеше най-много.

Неведението.

Бяха изминали четиридесет и пет минути, откакто посланик Симатна напусна офиса. Плъмър поседя няколко минути, после бавно закрачи напред-назад, после пак седна, а след това се изправи и започна да обикаля в кръгове просторната стая. Разгледа библиотеките, пълни с исторически книги и биографии. Някои бяха на английски, други на урду. Облицованите с дърво стени бяха декорирани с плакети, рамкирани цитати и снимки на посланика с различни световни лидери. Дори имаше една, на която Симатна беше с генералния секретар на ООН Чатърджи. Нито един от двамата не се усмихваше. Плъмър се надяваше, че това не е зла поличба. Спря се пред един документ в рамка, закачен близо до бюрото на посланика. Беше подписан през 1906 г. от индийския мюсюлманин Ага Хан III. Документът ясно описваше целите на Всеиндийската мюсюлманска лига — организация, учредена от сина на султана, за да ръководи основаването на мюсюлманска държава в региона. Плъмър се зачуди дали тогава не е бил последният път, когато интересите на индийците и мюсюлманите са съвпадали.

Плъмър видя собственото си отражение в тъмното стъкло. Образът беше полупрозрачен — така и трябваше да бъде. Политическият съветник трябваше да има достатъчна плътност, за да се знае какво отстоява, но същевременно трябваше да бъде и гъвкав към нуждите на останалите. Освен това беше необходимо да притежава умението да посредничи между различни страни. Дори и добрите, разумни и добронамерени хора като Худ и Симатна можеха да изразяват коренно различни мнения.

Плъмър погледна часовника си. Пол Худ очакваше информация. Но Плъмър не искаше да се обажда в Оперативния център. От една страна, нямаше какво да докладва. От друга, посолството със сигурност беше овързано с всевъзможни подслушвателни устройства. Кабинетът и телефонът несъмнено се подслушваха. А всеки номер, който Плъмър набереше с клетъчния си телефон, щеше да бъде прехванат от електронни, импулсни прихващачи. Тези устройства имаха формата и размера на джобен часовник. Бяха проектирани да разпознават и записват само импулсите на клетъчните телефони. Впоследствие всеки път когато този номер беше използван в рамките на обхвата на подслушвателната антена на посолството, пакистанското разузнаване — или на когото там Исламабад продаваше сведенията — можеше спокойно да слуша разговора. Беше случайност, когато притежателите на клетъчни телефони се намесваха в разговорите на непознати хора, но съвсем различно, когато тези разговори целенасочено се следяха.