Том Клэнси - Огледален образ

Но сега, когато към тях пътуваха двата тежки транспортни самолета и беше необходима абсолютно прецизна информация за времето и географските особености, наблюдателите на птичите ята се бяха върнали отново в старата игра. И докато херкулесът бе издърпван от хангара си в Сеул, войските в Хокайдо се подготвяха да помогнат в точното определяне на целта, в излитането и насочването на машината, която щеше да накара руснаците да се чудят и маят какво всъщност ги е чукнало.

Вторник, 4:05 часа сутринта, Финландския залив

Миризмата в помещението на миниподводницата беше ужасна. Въздухът беше сух и спарен. Но за Пеги Джеймс това не беше най-лошото. Тя не можеше да понася пълното чувство за дезориентация. Подводницата бе непрекъснато подхвърляна от теченията, клатушкаше се напред-назад и подскачаше нагоре-надолу. Рулевият използваше ръчките, за да поправя курса им, което за миг превръщаше плавно люлеещото се дървено конче в буйно подскачащ мустанг.

Освен това тя нито виждаше, нито чуваше нормално. Поначало си шепнеха. А дебелината на стените и окръжаващата ги водна маса заглушаваха още повече звуците. С изключение на слабото сияние, идещо от уредите на контролния панел, единствената друга светлина беше от малкото засенчено фенерче, което им позволиха да ползват. Поради слабата му жълта светлинка, дългите часове, изминали, откакто беше спала за последен път, и горещината в кабината, тя едва държеше очите си отворени. Точно два часа след като се бяха потопили, Пеги вече с нетърпение очакваше излизането на повърхността, когато щяха да са достигнали средата на пътя. А това щеше да стане чак след четири часа.

Единственото хубаво нещо беше, че Дейвид Джордж учеше руските изречения доста бързо, което я накара да си помисли, че никога не бива да съди за човек по думите му и да приема открито изразеното желание за наивност. Джордж беше умен и мъдър, с момчешки ентусиазъм, който, изглежда, влагаше във всичко, което правеше. Въпреки че той не по-малко от нея предпочиташе да стъпва на здрава почва, Джордж като че ли не се измъчваше от пътуването.

Пеги и Джордж прекараха доста време в преглеждане на картите на Санкт Петербург и плановете на Ермитажа. Тя бе съгласна с мнението на аналитиците на МИ-6, че новото телевизионно студио може да бъде прикритие за всякаква шпионска дейност и Фийлдс-Хътън вероятно е бил прав, като е твърдял, че то се намира в подземието. Студиото бе не само идеално прикритие за оборудването, което би било необходимо на руснаците, и за сигналите, които вероятно се излъчваха оттам, но освен това подземието се намираше далеч от западната част на музея. Там на втория етаж бяха изложени нумизматичните колекции, а металът от монетите би могъл да окаже влияние на чувствителното оборудване.

Но където и да се намираше на територията на музея, за апаратурата бяха необходими кабели. И ако ги откриеха, тя и редник Джордж щяха да успеят да установят какво се извършва там. Ако центърът се намираше в подземието, имаше голяма вероятност кабелите да са монтирани в близост или вътре в близките отдушници. Така се улесняваше не само поставянето им, а и поправката или подмяната. Въпросът беше дали щеше да им се наложи да чакат, докато се стъмни, за да извършат електронно претърсване, или ще могат да намерят някакво скрито местенце в музея, където да използват оборудването, което тя носеше със себе си.

С натежали от полумрака клепачи, Пеги попита Джордж дали не може да довършат работата си по-късно. Той също каза, че е изморен и би искал да си почине. Тогава тя затвори очи и се сви в седалката си, без да мисли повече за подводницата. Представи си, че се е излегнала на шезлонга пред къщичката в Тригарон в Уелс. Там беше отраснала и после доста често бе ходила на почивка заедно с Кийт. Но то беше по времето на студената война, когато светът бе странно по-безопасен и по-предвидим, отколкото сега, когато бе настъпила новата посткомунистическа ера.

Вторник, 6:30 часа сутринта, Санкт Петербург

— Господин генерал. — По телефона се обаждаше служителят от радиокабината Марев. — Силаш каза, че сте искали да ви съобщим за разговорите между генерал Косигин и министър Догин. Тъкмо сега се провежда един. Кодиран. Код „Млечен път“.

Генерал Орлов се изправи в стола си.

— Благодаря, Марев. Покажи текста върху екрана на компютъра.

„Млечен път“ бе най-сложният код, използван от руските военни. Той се употребяваше при разговори по открити линии, но бе не само заглушаван по електронен път, но се и предаваше по възможно най-широкообхватната вълнова схема. За да бъде подслушан такъв разговор без специалния декодер, за да се хване всичко от него, биха били необходими буквално десетки приемници, настроени на различни дължини на вълните. Кабинетът на министъра, както и командният център на Косигин имаха необходимите декодери. Също и Марев.