Том Клэнси - Огледален образ

Орлов обаче считаше, че дори и най-забърканите проблеми придобиват различен смисъл и могат да бъдат решени по-лесно след такава лека дрямка. По време на последния му полет в космоса — съвместна мисия с България и първи полет с тричленен екипаж след загиването на тримата космонавти от „Союз-11“ — Орлов и двамата му другари бяха опитали да скачат своя „Союз“ с космическата станция „Салют-6“. Когато повредата в двигателя постави кораба и станцията пред опасността от сблъсък, наземният контрол на мисията нареди на Орлов да използва резервния двигател и да върне незабавно кораба на земята. Вместо това той само се отдалечи от станцията, свали шлема и си позволи да почине около петнадесет минути за ужас на екипажа си. После използва резервния двигател и осъществи скачването. Понеже в последния не бе останало достатъчно гориво за връщането на земята, когато вече бяха в станцията, Орлов успя да отстрани повредата в главния двигател и да спаси екипажа и кораба… Както и самочувствието на целия екип от космодрума Байконур. По-късно, когато се върнаха на земята, казаха на Орлов, че показанията на електрокардиограмата му след дрямката са показали стабилно понижение на пулса. Оттогава в тренировките на космонавтите бе включено и обучението за „отпускаща дрямка“, въпреки че при останалите космонавти тя не действаше толкова добре, както при Орлов.

За него сънят никога не бе представлявал бягство от ежедневните проблеми, но когато най-после успя да затвори очи в 1:45 часа през нощта, той се почувства добре, защото можеше за малко да се откъсне от тревогите на деня. Бе събуден в 2:51, когато секретарката Нина му звънна, за да каже, че го търсят от Министерството на отбраната. Когато Орлов се обади, ръководителят по комуникациите генерал Давид Ергашов го информира за войските, навлизащи в Украйна, и поиска помощта на новия оперативен център за наблюдение на размяната на съобщения в Европа по този повод. Изненадан от новината и чудейки се дали това не е само поредното висше изпитание за възможностите на центъра (иначе защо нямаше да го предупредят?), Орлов предаде заповедта на офицера по радиовръзките Юрий Марев.

Чрез оптическите кабелни връзки със сателитните приемателни станции извън Санкт Петербург и чрез собствените си специални линии в градската телефонна централа оперативният център беше проектиран да наблюдава всички електронни връзки между областта и Министерството на отбраната. Той можеше да следи и всички видове комуникации във и извън кабинетите на началник-щаба на артилерията, на военновъздушните сили и на флотата. Работата на центъра беше да предотврати подслушването на тези линии. Но също можеше да бъде използван и като заглушител за разменяната информация между чужди държавни институции.

Или просто като център за подслушването им.

Преди да прекъсне разговора си с Марев, Орлов му разпореди да записва данните, идващи в Министерството на отбраната от генерал Косигин и от канцелариите на началник-щабовете. Отговорът на Марев обаче го завари неподготвен:

— Ние вече го правим. Полковник Рузки ни заповяда да следим придвижването на войските.

— Къде отива тази информация? — попита Орлов.

— В централния компютър.

— Много добре. — Орлов бързо се съвзе от изненадата. — Погрижете се тази информация да идва директно и на екрана на моя компютър.

— Слушам — отговори Марев.

Орлов пусна монитора си и зачака. „Проклетият му Рузки!“ — помисли си той. Дали това не беше отмъщение за по-раншния скандал или полковникът беше забъркан в нещо… Може би заедно с покровителя си Догин… Но сега не можеше да направи нищо по този въпрос. Когато информацията се записваше в централния компютър и можеше да бъде разпространена по вътрешен път между останалите разузнавателни агенции, Рузки не беше длъжен да докладва на генерала… Даже и при събитие от тази величина.

Докато чакаше, Орлов се опита да се ориентира в ситуацията, започнала с изненадващото искане на Украйна. Като много други висши държавни служители и той бе разбрал, че различните маневри, които се провеждаха, бяха начинът на президента Жанин да покаже пред света, че не е изоставил военните за сметка на прозападния бизнес. Но сега ставаше ясно, че навлизането в бившата република е било планирано и това е причината толкова много войски да са били съсредоточени до границата или на път към нея. Но планирано от кого? Догин? И защо? Това не беше нито преврат, нито война.