Том Клэнси - Огледален образ

Очите на подполковник Скуайърс бяха затворени, но той не спеше. Знаеше, че това е досаден навик — не можеше да заспи, когато не знаеше къде отива и защо. Сигурно щяха да последват нови инструкции от оперативния център, щом като бързо се приближаваха към крайната точка на полета, носещ ги към Баренцово и Печорско море. И все пак беше неприятно да няма възможност да се съсредоточи върху целта си. При пресичането на Атлантика той бе в състояние да се концентрира върху мисията в Санкт Петербург. Сега тя обаче беше в ръцете на редник Джордж и Скуайърс нямаше какво да прави. А когато се намираше в такова състояние, офицерът винаги играеше на една игра, за да предпази ума си от спомена за съпругата и сина си и от мисълта какво ли биха правили те, ако не се върне.

Това беше играта „за какво съм тук“, в която той се спираше на една-две думи, задълбочаваше се в себе си и се опитваше да разбере защо толкова дяволски много обича да бъде „защитник“.

Когато я игра за първи път, беше на път за Кейп Канаверал, където трябваше да се опита да открие кой е заложил бомба на борда на космическата совалка. Тогава бе решил, че е в екипа, за да защитава Америка. Не само защото я смяташе за най-хубавото място на света, а заради енергичността и идеите на народа й, които мотивираха всички хора. Скуайърс беше убеден, че ако тях ги нямаше, планетата би се превърнала в бойно поле за диктатори, а не в отделни автономни държави, които да се съревновават мирно помежду си и по този начин да градят прогреса.

Втория път се запита доколко обича този начин на живот с непрекъснато напрежение и предизвикателство. Много, трябваше да си признае. Много повече, отколкото когато играеше футбол, защото залогът и за него, и за народа му беше твърде висок. Но нямаше чувството да измъчва вярата, уменията и възможностите си, за да застане лице в лице с обстоятелства, които биха накарали повечето хора да се смразят, да се отдръпнат или поне да помислят още веднъж, преди да тръгнат напред.

Днес, докато се чудеше кога, по дяволите, ще се обадят Майк Роджърс или Боб Хърбърт, той мислеше за нещо, което го бе попитала психоложката на оперативния център Лиз Гордън, когато разговаря с него за пръв път при кандидатстването му за командирския пост.

„Какво мислите за споделения страх?“ — бе попитала тя.

Той бе отвърнал, че страхът и смелостта са качества, които съществуват във всяка личност и че добрият екип и особено добрият командир трябва да може да регулира съотношението им така, че страхът да е минимален, а смелостта максимална.

„Това е за страха — бе казала Лиз. — А аз попитах за споделения страх. Помислете по този въпрос.“

Той бе помислил, а после бе казал: „Предполагам, че споделяме страха си, защото той е предизвикан от нещо, което заплашва всички ни, за разлика от смелостта, която е нещо индивидуално“.

Бе отговорил наивно, но Лиз не беше настояла за по-задълбочен отговор. Сега, след три мисии, Скуайърс бе започнал да разбира, че „споделеният страх“ не е за пренебрегване. Това беше една система на взаимно поддържане, която превръщаше хората от разпръснати интереси и интелекти в един взаимно свързан организъм. Точно той създаваше неразривната връзка между екипажа на бомбардировачите през Втората световна война или правеше единен полицейския екип, или караше елитната част командоси да се чувстват по-близки, отколкото биха могли да бъдат даже съпрузи. Това беше, което правеше цялото по-голямо от сбора на отделните му части.

Така както патриотизмът и доблестта, споделеният страх сплотяваше „Защитник“.

Тъкмо привършваше тази си мисъл, когато Майк Роджърс се обади по секретната сателитна линия. Скуайърс веднага се откъсна от мислите си и беше „на линия“, както обичаше да казва старият му футболен треньор.

— Чарли — каза Роджърс, — извинявай, че толкова дълго не ти се обадих. Съставяхме плана за играта ти. Но този път изпълнението наистина ще трябва да бъде като за „Световната купа“. След малко повече от единадесет часа, след като сте стояли извън руското въздушно пространство до последния възможен момент, твоят екип ще се спусне с парашути в една точка в Русия малко на запад от Хабаровск. Боб дава на пилота ви плана на полета и координатите. Надяваме се, че този Ил-76Т ще му осигури достатъчно време да влезе и излезе, преди руската въздушна отбрана да разбере, че самолетът не е техен. Вашата цел е влак, състоящ се от локомотив и четири вагона, който се движи по Транссибирската жп магистрала. Ако товарът е наркотици, валута, злато или оръжия, вие трябва да го унищожите. Ако оръжията са ядрени, вземете доказателства и ако можете, ги обезвредете. Сержант Грей е обучен за такава работа. Е, имаш ли някакви въпроси?