Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— Изглежда, че ги хвърлят под и над пласта, сър. Освен това оставят доста голяма празнина помежду им. — Старшината запали цигара, без да сваля очи от екрана. Пепелникът до него беше претъпкан с угарки.

— Ще ги нанесем на картата. Добра работа, Барни. — Капитанът потупа главния си хидроакустик по рамото и се върна в щурмовия център. Разчетът за управление на огъня вече нанасяше на картата новите контакти. Между буйовете изглежда имаше пространство от малко повече от две мили. Ако руснаците наистина ги хвърляха под и над пласта, подводницата имаше голям шанс да успее да се промъкне между два буя. Под въпрос обаче оставаше наличието на пасивни буйове, чието присъствие не можеше да бъде засечено.

Маккафърти стоеше до постамента на перископа и гледаше как хората му вкарват данните в компютрите за управление на огъня с помощта на други членове на екипажа, въоръжени с ръчни компютри и картографски разпечатки. Върху таблото за управление на оръжейните системи светеха индикатори за готовност. Подводницата беше готова за бой.

— Изплуваме на двеста фута. Ще се поослушаме малко над пласта. — Маневрата даде резултат незабавно.

— Имам пряк курс към целите — обяви главният хидроакустик. Сега „Чикаго“ можеше да засича и следи излъчваната от съветските кораби енергия, без да й се налага да разчита на постоянно променящите се конвергентни зони. Маккафърти се насили да се отпусне. Скоро щеше да има много работа и трябваше да се освободи от напрежението.

— Капитане, предстои още едно пускане на буйове. Пусковете им стават средно на всеки петнадесет минути, а според мен този може да дойде малко близо.

— Отново засичам онзи хидролокатор „Хорс Джоу“, сър — предупреди хидроакустикът. — Този път пеленгът е три-две-нула. Класификация на контакта — кръстосвач от клас „Киров“. Изчакайте… засичам още един. Имаме средночестотен хидролокаторен контакт по пеленг три-три-едно, маневрира отляво надясно. Класификация на контакта — кръстосвач за ПЛБ „Креста-II“.

— Мисля, че е прав — каза картографът. — Пеленг три-две-нула е близо до нашите пеленги за два от баражните кораби, но е достатъчно далеч, за да приемем, че става въпрос за различен кораб. Три-три-едно съвпада с баражния кораб в центъра. Логично е „Крестата“ да бъде командирът на баража, а флагманският кораб да се намира далеч зад него. Ще ни бъде необходимо малко време, за да определим разстоянията.

Капитанът заповяда подводницата да остане над пласта, под който можеше да се гмурне само за няколко секунди. На тактическия екран вече се появяваше нова информация. „Чикаго“ вече имаше стабилен пеленг към „Киров“, който беше почти достатъчно добър, за да позволи на подводницата да открие огън, но Маккафърти все още не разполагаше с данните за разстоянието до целта. Между „Чикаго“ и кръстосвача изглежда се намираха два ескортни кораба и ако не разполагаше с точните данни за разстоянието, ракетите му можеха да се насочат към някой ескадрен миноносец или фрегата вместо към съветския флагман. Засега решението върху уреда за насочване на огъня даваше на ракетите указания да летят право към предполагаемото местоположение на „Киров“.

„Чикаго“ започна да се движи зигзагообразно наляво и надясно, променяйки линията на курса си. При движението й пеленгите към хидролокаторните контакти също се променяха. Разчетът за съпровождане на огъня можеше да използва собственото отклонение от курса на подводницата за база, върху която да изчисли разстоянията до различните контакти. Процесът беше елементарен и по същество представляваше гимназиално упражнение по тригонометрия, но въпреки това отнемаше време, защото беше необходимо да се прогнозират скоростта и курсовете на движещите се цели. Дори и използването на компютри не можеше да ускори процеса значително и един от старшините на борда се гордееше със способността си да използва тригонометрична линийка, за да определи твърдо решение преди компютъра.

Напрежението нарастваше постепенно, след което се задържаше на едно равнище. Годините на обучение си казваха думата. Само за няколко секунди данните биваха обработвани, картографирани и нанесени върху картата и екипажът реагираше в съответствие с тях. Хората на подводницата сякаш изведнъж се бяха слели с машините, на които работеха, изключвайки напълно всякакви чувства и потискайки емоциите си. Само потните им чела издаваха, че те в крайна сметка бяха просто хора, а не машини. Целият екипаж зависеше от хидроакустиците. Звуковата енергия беше единственият източник на информация за това, което ставаше край тях, и отчитането на всеки нов пеленг даваше начало на трескава дейност. Целите на подводницата очевидно се движеха на зигзаг и това още повече затрудняваше изчисляването на разстоянията.