Харлан Кобен - Под прикритие

— Обичам млади майки — каза Уин.

— Обичаш жени в ликра — поправи го Майрън.

Уин кимна.

— Така си е — потвърди той и сложи тъмните си очила. — Ще започваме ли?

— Мислиш ли, че проникването в къщата ще бъде проблем?

Уин направи физиономия „ще се престоря, че не си попитал“. Друга жена излезе от фитнес центъра. Странно, но тази не си спечели усмивка от страна на Уин.

— Разкажи ми историята — каза Уин. — И мръдни встрани. Искам да съм сигурен, че виждат ягуара.

Майрън му разказа всичко, което знаеше. Осем жени излязоха през петте минути, които му бяха нужни, за да предаде историята. Само две от тях бяха наградени с усмивки. Едната носеше тигрово трико. Тя получи най-широката му усмивка — онази, която почти докосваше крайчеца на очите му.

Лицето на Уин остана безизразно, сякаш не бе чул разказаното от Майрън. Дори когато му съобщи, че временно е заел мястото на Грег в „Драконите“, Уин продължи да гледа с надежда към вратата на фитнес центъра. Нормално за него поведение. Майрън завърши и запита:

— Някакви въпроси?

Уин докосна устната си с пръст.

— Мислиш ли, че мадамата с тигровото трико носеше бельо?

— Не знам — отговори Майрън, — но със сигурност носеше венчална халка.

Уин сви рамене. Това нямаше значение за него. Той не вярваше в любовта или в сериозните връзки с противоположния пол. Някои хора можеха да приемат това за прост сексизъм. Но щяха да сгрешат. Жените не представляваха предмети за Уин. Предметите понякога получаваха неговото уважение.

— Последвай ме — каза Уин.

Намираха се на по-малко от километър от къщата на Даунинг. Уин вече я беше разучил и бе открил пътеката, където имаше най-малка възможност да ги видят и да събудят подозрения. Вървяха, потънали в удобното мълчание на двама мъже, които се познават от дълго време, и то доста добре.

— Има нещо интересно, освен цялата тази история — каза Майрън.

Уин зачака.

— Помниш ли Емили Шафър? — запита Майрън.

— Името ми говори нещо.

— Ходих с нея в продължение на две години в „Дюк“.

Уин и Майрън се бяха запознали в „Дюк“. Освен това бяха съквартиранти през всичките четири години. Уин бе човекът, който запозна Майрън с бойните изкуства, а после и с работата под прикритие за ФБР. Сега Уин беше най-важната личност в „Лок-Хорни Секюритис“, компания за търговия с ценни книжа, намираща се на Парк авеню, която бе собственост на семейството му от откриването на борсата. Майрън бе наел офис за собствената си фирма в сградата на Уин. Освен това Уин се разправяше с всички парични проблеми на клиентите на „Спортно представителство МБ“.

Уин се замисли за момент.

— Да не е онази, която имаше навика да издава маймунски звуци?

— Не — отговори Майрън.

Уин изглеждаше изненадан.

— Тогава коя беше онази, която издаваше маймунските звуци?

— Нямам представа.

— Може да е някоя, с която аз съм бил.

— Възможно е.

Уин отново се замисли, после сви рамене.

— И какво за нея?

— Била е омъжена за Грег Даунинг.

— Разведени ли са?

— Да.

— Спомням си я — каза Уин. — Емили Шафър. Добра фигура.

Майрън кимна.

— Никога не съм я харесвал — продължи Уин. — Само маймунските й звуци ми харесваха. Бяха доста интересни.

— Тя никога не е издавала маймунски звуци.

Уин се усмихна леко.

— Стените бяха много тънки — каза той.

— Ти да не си имал навика да подслушваш?

— Само когато дръпнехте щорите и не можех да виждам нищо.

Майрън поклати глава.

— Ама че си прасе — каза той.

— По-добре е от маймуна.

Стигнаха до предната морава и продължиха напред към вратата. Тайната беше да изглеждаш така, сякаш точно тук ти е мястото. Ако човек се прокрадваше предпазливо, някой можеше да го забележи. Двама мъже, приближаващи се към вратата, обикновено не навеждаха хората на мисълта за крадци.

До вратата имаше метална клавиатура с малка червена лампичка. Светеше.

— Аларма — каза Майрън.

Уин поклати глава.

— Фалшива. Само лампичка. Сигурно е купена от някой евтин магазин.

Той погледна към ключалката и презрително млясна с устни.

— Такава скапана ключалка при заплата на професионален баскетболист — каза той очевидно отвратен. — Със същия успех можеше да затвори вратата с пластилин.

— Ами резето? — запита Майрън.

— Не е заключено.

Уин вече беше извадил парчето целулоид. Кредитните карти са прекалено корави. Целулоидът върши много по-добра работа. За не повече време, отколкото би било нужно с ключ, вратата се отвори и те влязоха в коридора. На вратата имаше процеп за пощата и навсякъде из коридора се валяха пликове. Майрън провери набързо някои от датите. Нито едно от писмата не бе лежало на пода повече от пет дни.