Харлан Кобен: Под прикритие

— Къде живее Грег след развода?

— В къщата в Риджууд. В областта Берген.

Майрън я познаваше добре. Той поиска адреса и Калвин му го даде.

— Ами Емили? — запита Майрън. — Тя къде живее?

— Тя и децата са при майка й. Мисля, че е някъде около езерото Франклин.

— Направихте ли някакви проверки вече? Къщата на Грег, кредитните му карти, банковите му сметки?

Калвин поклати глава отрицателно.

— Клип смяташе, че работата е прекалено дебела, за да се довери на някоя агенция. Затова се обадихме на теб. Минах няколко пъти покрай къщата на Грег, веднъж дори почуках. Не видях кола нито в гаража, нито на алеята за коли. Никъде не светеше.

— Но никой не е проверявал вътре в къщата?

— Не.

— Значи, доколкото знаеш, той може да се е подхлъзнал във ваната и да си е ударил главата.

Калвин го погледна внимателно.

— Казах ти, че никъде не светеше. Да не мислиш, че се е къпал на тъмно?

— Това звучи логично — призна Майрън.

— Страхотен детектив си, няма що.

— Бавно загрявам.

Стигнаха до съблекалнята.

— Изчакай тук — каза Калвин.

Майрън извади мобифона си.

— Имаш ли нещо против да се обадя по телефона?

— Давай.

Калвин изчезна зад вратата. Майрън включи мобифона и набра. Джесика отговори на второто иззвъняване.

— Ало?

— Ще трябва да отменя вечерята ни — каза Майрън.

— Надявам се, че имаш добро извинение — отвърна Джесика.

— Страхотно. Ще играя професионален баскетбол с „Драконите“ от Ню Джърси.

— Това е чудесно. Пожелавам ти приятна игра, скъпи.

— Говоря сериозно. Ще играя за „Драконите“. Всъщност „играя“ май не е най-точната дума. Може би ще е по-правилно да кажа, че ще си седя на задника за „Драконите“.

— Абе ти истински ли си?

— Това е дълга история, но да. Сега се водя официално като играч от „Драконите“.

Тишина.

— Никога не съм чукала професионален баскетболист — каза Джесика накрая. — Ще бъда точно като Мадона.

— Като девица — допълни Майрън.

— Уау. И това ако не е остаряла информация.

— Е, какво мога да кажа? Аз съм старомоден човек от осемдесетте години.

— Е, господин Осемдесетте, ще ми кажеш ли какво става?

— Сега нямам време. Довечера. След мача. Ще ти оставя билет на гишето.

Калвин подаде глава от съблекалнята.

— Колко ти е талията? Осемдесет и пет?

— Деветдесет. Или деветдесет и пет.

Калвин кимна и се оттегли. Майрън набра личния телефон на Уиндзър Хорн Локуд III, президент на престижната инвестиционна фирма „Лок-Хорни Секюритис“, разположена в центъра на Манхатън. Уин отговори на третото позвъняване.

— Говори — каза Уин.

Майрън поклати глава.

— Говори?

— Казах „говори“, а не „повтори“.

— Имаме случай — съобщи Майрън.

— Ухааа — провлече Уин с изискания си акцент. — Очарован съм, омагьосан съм. Но преди напълно да се подмокря, трябва да ти задам един въпрос.

— Давай.

— Този случай едно от твоите любими благотворителни дела ли е?

— Можеш напълно да се подмокриш — отговори Майрън. — Отговорът е не.

— Какво? Няма ли вече благородни кръстоносни походи за смелия Майрън?

— Не и този път.

— Мили боже, разказвай.

— Грег Даунинг е изчезнал. Нашата задача е да го намерим.

— И какво ще получим за оказаната услуга?

— Поне седемдесет и пет бона плюс сигурен клиент от първия кръг на подбора.

Майрън реши, че сега не беше най-подходящият момент да уведоми Уин за временната промяна в кариерата си.

— Боже, боже — каза Уин щастливо. — И с какво ще се захванем първо?

Майрън му даде адреса на къщата на Грег в Риджууд.

— Ще се видим там след два часа — каза той.

— Ще взема автомобила на Батман — отвърна Уин и затвори.

Калвин се върна. Държеше лилаво-син екип на „Драконите“.

— Пробвай това — каза той.

Майрън не се протегна веднага към екипа. Вторачи се в него и усети свиване в стомаха си. Когато заговори, гласът му беше мек.

— Тридесет и четвърти номер ли е?

— Да — отговори Калвин. — Старият ти номер в „Дюк“. Помня го.

Тишина.

Калвин я наруши след малко:

— Иди го пробвай.

Майрън почувства как очите му се насълзяват. Той поклати глава.

— Няма нужда — каза той. — Сигурен съм, че е точният размер.

Риджууд беше първокласно предградие, един от онези стари градове, които все още се наричат селца, където деветдесет и пет процента от учениците продължават в колеж и никой не позволява на децата си да се сприятеляват с останалите пет процента. Виждаха се няколко по-модерни къщи, образци на новото строителство от шейсетте години, но в по-голямата си част красивите къщи в Риджууд датираха от по-ранни, теоретически по-невинни времена.