Харлан Кобен - Под прикритие

— Ще му се обадя — реши Майрън. — Ще се опитам да си уредя среща за утре.

— Имаш мач довечера, нали?

— Да.

— В колко часа?

— Седем и половина — отговори Майрън и погледна часовника си. — Но трябва да тръгна скоро, за да мога първо да поговоря с Клип.

— Ще те закарам — предложи Уин. — Бих искал да се запозная с този господин Арнстайн.

След като мъжете излязоха, Есперанца провери съобщенията от електронната поща. После оправи бюрото си. Двете снимки отгоре — едната на колито й Клои, получаващо първа награда на конкурса за кучета в Уестчестър, а другата — тя като Малката Покахонтас и Голямата Синди като Голямата Мама Индианския вожд, хванали шампионската купа, бяха съборени от подскоците на Синди.

Докато гледаше снимките, нещо от думите на Майрън продължаваше да я тормози. Той се тревожеше за времето. Времето на убийството. Времето на изчезването на Даунинг. Но как стояха нещата с времето на Лиз Горман? С времето на пристигането й в Ню Йорк? Банката в Тъксън беше обрана преди два месеца. Лиз Горман бе започнала работа като келнерка в ресторант „Паркова гледка“ също преди два месеца. Престъпник, който се крие от правосъдието, би искал да е колкото се може по-далеч от местопрестъплението. Но защо пък би се крил в толкова населен град като Ню Йорк?

Колкото повече Есперанца се чудеше по въпроса, толкова повече се объркваха мислите й. Тук трябваше да има причина и следствие. Трябваше да има нещо в банковия обир, което е накарало Лиз Горман да дойде тук. Есперанца помисли още минута-две върху това. После вдигна телефона и се обади на една от връзките на Майрън и Уин в Бюрото.

— Нуждаят се от всичко, което знаеш за банковия обир в Тъксън, извършен от бригада „Рейвън“ — каза Есперанца. — Можеш ли да ми изпратиш копие от досието?

— Ще го имаш до утре сутрин.

Уин и Майрън споделяха малко необичайната страст към бродуейски мюзикли. В момента от уредбата в ягуара на Уин гърмеше музиката от „1776“. Един от конгресмените извика:

— Някой трябва да отвори прозореца!

Това доведе до свиреп спор относно отварянето на споменатия прозорец. Едните твърдяха, че е „горещо като в ада във Филаделфия“, другите настояваха прозорците да са затворени, защото „тук има прекалено много мухи“. Заети със спора, хората казваха на Джон Адамс да седне. История.

— Кой първи е играл Томас Джеферсън? — запита Уин.

Той знаеше отговора. Животът с приятелите на Майрън представляваше един вечен тест.

— Филмовата версия или на сцената?

Уин се намръщи.

— Не си падам по филмовите версии — каза той.

— Кен Хауърд — отговори Майрън.

— Точно така. А коя е най-прочутата роля на господин Хауърд?

— Треньорът в „Бяла сянка“.

— Отново си прав. А първият Джон Адамс?

— Уилям Даниълс.

— Най-добре познат като?

— Невъзпитаният хирург в „Някъде другаде“.

— А актрисата в ролята на Абигейл Адамс?

— Бети Бъкли. Най-добре позната като Аби в „Осем е достатъчно“.

Уин се усмихна.

— Добър си — каза той.

Майрън се загледа навън през прозореца към сградите и колите, които се сливаха в едно, и се замисли за Джесика. За преместването при нея. Нямаше причина да не го направи. Обичаше я. Тя го обичаше. А и нещо повече — тя беше направила първия ход. Никога досега не беше постъпвала по този начин. В повечето връзки единият партньор контролира нещата повече от другия. Това беше съвсем естествено. Трудно беше да се намери идеален баланс. В техния случай обикновено Джесика беше отгоре. Майрън го знаеше много добре, а дори и да не го знаеше, постоянните натяквания на Есперанца щяха да го уверят в това. Разбира се, това не означаваше, че той я обичаше повече или тя го обичаше по-малко. Или пък означаваше? Майрън вече не беше убеден. Това, което знаеше със сигурност, беше, че моментите, когато Джесика се откриваше напълно, бяха твърде редки. Той искаше да ги направи по-чести. Беше чакал дълго време да му каже тези думи. Но нещо го задържаше. Също като с ТС тук имаше много неща, върху които да помисли.

Мозъкът му прехвърляше предимствата и недостатъците, но не стигна до никакъв извод. Това, което наистина искаше, бе да сподели мислите си с някого. Да помисли на глас пред близък приятел. Проблемът беше — с кого? Есперанца мразеше Джесика. Уин, когато се стигнеше до сърдечни връзки, не беше подходящият човек.

И все пак Майрън се чу да казва:

— Джесика ми предложи да се преместя при нея.

За момент Уин не отговори. После каза: