Харлан Кобен - Под прикритие

— Аматьори! — извика Защитния панталон, очевидно засегнат от думата. — Кого наричаш…

— Млъкни, Тони — каза господин Б.

— Чу ли го как ме нарече? Аматьор!

— Казах ти да млъкнеш, Тони.

Но Тони още не беше свършил.

— Ей, аз също имам чувства, господин Б.

Господин Б го изгледа заплашително.

— Ще ти счупя левия пищял, ако не млъкнеш.

Тони затвори уста.

Господин Б насочи вниманието си отново към Уин.

— Съжалявам за прекъсването — каза той.

— Извинението ти се приема.

— Продължавай.

— Както казах — продължи Уин, — първо се опитваш да набиеш Майрън. После се опитваш да го отвлечеш и осакатиш. И всичко това за нищо.

— Не е за нищо — възрази господин Б. — Трябва да знаем къде е Даунинг.

— И какво те кара да мислиш, че Майрън знае?

— Вие двамата бяхте в дома на Даунинг. После внезапно Болитар е включен в отбора на Даунинг. Даже заема мястото му.

— Е, и?

— Не съм глупав. Вие двамата знаете нещо.

— И какво, ако знаем? — запита Уин и разпери ръце. — Защо просто не попита? Помисли ли въобще върху тази възможност? Помисли ли, че най-разумният курс на действие щеше да бъде просто да попиташ?

— Аз попитах! — намеси се Защитния панталон с отбранителен тон. — На улицата! Попитах го къде е Грег. Той не ми каза нищо.

Уин го изгледа строго.

— Бил ли си някога в армията? — попита той.

Защитния панталон изглеждаше объркан.

— Не — отговори той.

— Тогава си скапан боклук — каза Уин със същия тон, който използваше, когато обсъждаше стоковата борса. — Жалък червей като теб, облечен във военни дрехи, е обида за всеки мъж или жена, които са участвали в истинска битка. Ако някога отново те срещна в същите дрехи, ще ти причиня сериозна болка. Ясен ли съм?

— Хей…

— Не познаваш този човек, Тони — намеси се господин Б. — Просто кимни и млъкни.

Защитния панталон изглеждаше обиден, но изпълни нареждането.

Уин се обърна към господин Б.

— Можем да си помогнем един на друг в тази ситуация — каза той.

— Как?

— Ние също търсим изчезналия господин Даунинг. Затова искам да ти направя едно предложение.

— Слушам.

— Първо — каза Уин, — престани да насочваш оръжия към нас.

Господин Б го изгледа подозрително.

— Откъде да знам, че мога да ти се доверя? — запита той.

— Ако исках да си мъртъв — отговори Уин, — щях да те убия снощи.

Господин Б се замисли, кимна и свали пистолета. Махна на Защитния панталон, който постъпи по същия начин.

— Защо не ме уби? — попита господин Б. — Аз вероятно щях да го направя в същата ситуация.

— Това е, което имах предвид, когато ти говорих за грубата сила — каза Уин. — Ние се нуждаем един от друг. Ако те бях убил, днес нямаше да мога да ти направя това предложение.

— Вярно е. Давай нататък.

— Предполагам, че господин Даунинг ти дължи доста солидна сума.

— Много голяма.

— Добре. Кажи ни каквото знаеш. Ще го намерим, без да ни плащаш за това. Когато го намерим, обещаваш да не го нараниш, ако си плати.

— А ако не си плати?

Уин се ухили и вдигна ръце.

— Кой съм аз, че да давам съвети как да ръководиш бизнеса си?

Господин Б се замисли, но не за много дълго.

— Добре, мога да го преживея. Но не мога да говоря в присъствието на наети помощници — каза той и се обърна към Защитния панталон. — Иди седни в другата стая.

— Защо?

— Защото, ако някой реши да те измъчва, няма да знаеш нищо.

Отговорът очевидно се стори съвсем разумен на Защитния панталон. Той влезе в кабинета на Майрън, без да каже и дума повече.

— Защо не поседнем? — предложи Уин.

Направиха го. Господин Б кръстоса крака и започна:

— Даунинг е откачен на тема хазарт. Имаше късмет дълго време. А това е лошо, когато човек е смахнат. Когато късметът му се промени, както винаги става в крайна сметка, той мислеше, че може да си върне обратно загубеното. Всички комарджии мислят така. Когато имат мангизи като Даунинг, ги оставям да правят каквото си искат. Оставям ги да си изкопаят собствения гроб. Това е хубаво за бизнеса. Но в същото време трябва и да ги държиш под око. Не искаш да копаят чак до Китай — каза той и се обърна към Майрън. — Знаеш какво искам да кажа, нали?

Майрън кимна.

— Китай.

— Точно така. Както и да е, Даунинг започна да губи много. Говоря за здрави суми. Никога не си е плащал навреме, но пък винаги си плащаше. Понякога сметката му стигаше до двеста и петдесет или триста.

— Триста хиляди? — запита Майрън.

— Да — усмихна се господин Б. — Не познаваш никакви комарджии, нали?