Харлан Кобен - Под прикритие

— Вече ти обещах билетите, Фред.

— Близо до игрището?

— Ще направя всичко възможно.

Джесика се върна в стаята. Когато видя лицето на Майрън, спря и го загледа въпросително. Той затвори телефона и й разказа историята. Тя го слушаше внимателно. Припомняйки си закачката на Есперанца, Майрън осъзна, че вече бе прекарал четири последователни нощи тук — живот след раздялата и олимпийски рекорд. Тревожеше се за това. Не че не обичаше да остава тук. Обичаше. Не че се страхуваше от задължения. Напротив — копнееше за тях. Но част от него все още се страхуваше. Старите рани не можеха да зараснат много бързо.

Майрън имаше навика прекалено много да се раздава. Знаеше го. С Уин и Есперанца нямаше проблеми. Доверяваше им се напълно. Обичаше Джесика с цялото си сърце, но тя го беше наранила. Искаше му се да е по-сдържан, да не се открива толкова много, но сърцето не разбира от сдържаност. Тук се бореха две първични вътрешни сили: естественият му инстинкт да се отдаде изцяло на любовта срещу инстинкта за избягване на болката.

— Цялата тази работа — каза Джесика, когато той свърши — е твърде странна.

— Да — съгласи се Майрън.

Снощи почти не бяха говорили. Майрън я беше уверил, че е добре, и бяха заспали.

— Май трябва да ти благодаря — каза той.

— За какво?

— Обадила си се на Уин.

Тя кимна.

— След като онези бандити те нападнаха.

— Струва ми се, каза, че няма да се намесваш.

— Грешиш. Казах, че няма да се опитвам да те спра. Има разлика.

— Вярно е.

Джесика задъвка долната си устна. Носеше джинси и фланела от „Дюк“ с няколко размера по-голяма. Косата й беше все още мокра от душа.

— Мисля, че трябва да се нанесеш тук — каза тя.

Думите й го праснаха право в челюстта.

— Какво?

— Не исках да го изтърся просто така — каза тя. — Но не съм много добра в заобиколните разговори.

— Това е моята специалност — каза Майрън.

Джесика поклати глава.

— Избираш най-особените моменти да се държиш грубо.

— Да, съжалявам.

— Виж, не съм добра в това отношение, Майрън. Знаеш го.

Майрън кимна. Знаеше го.

Джесика наклони глава настрани, потръпна и се усмихна нервно.

— Просто ми е приятно да си тук. Чувствам, че така трябва.

Сърцето му заби учестено.

— Това е голяма стъпка — каза той.

— Всъщност не е — отвърна Джесика. — Бездруго си тук през повечето време. А и аз те обичам.

— Аз също те обичам.

Паузата продължи по-дълго, отколкото трябваше. Джесика я прекъсна, преди нещата да станат непоправими.

— Не ми отговаряй сега — бързо каза тя. — Искам да си помислиш по въпроса. Моментът не беше особено подходящ за думите ми, като се има предвид с какво си се захванал. Или пък точно затова съм го избрала, не знам. Но не казвай нищо. Само си помисли. Не ми се обаждай днес. Нито довечера. Ще дойда на мача, но после ще изляза да пийна с Одри. Днес е рожденият й ден. Спи си довечера у дома. Може да поговорим утре. Става ли?

— Утре — съгласи се Майрън.

Голямата Синди седеше зад бюрото си. Вероятно „седеше“ не беше най-подходящата дума. Напомняше за камилата, която се опитва да се провре през ухото на игла. Четирите крака на бюрото бяха във въздуха, а плотът лежеше на коленете на Голямата Синди. Чашата с кафе беше изчезнала в месестите ръце, които приличаха на възглавници. Късите остри кичури бяха в по-розов нюанс днес. Гримът й напомняше за детска веселба, включваща разтопени пастели. Носеше бяло червило като някоя от героините от документалните филми за Елвис. На гигантската й фланелка пишеше „Пий сода, а не тюлени“. Майрън се вторачи озадачено в надписа. Бяха му нужни няколко секунди, за да схване посланието. Правилно политически, но не неприятно.

Обикновено Голямата Синди изръмжаваше, когато видеше Майрън. Днес му се усмихна сладко и му намигна. Гледката беше ужасяваща. Напомняше на Бет Дейвид в „Какво се случи на Бейби Джейн“, само че уголемена от стероиди. Голямата Синди вдигна средния си пръст и го раздвижи нагоре-надолу.

— Линия първа? — опита Майрън.

Тя поклати глава. Жестът стана по-забързан. Синди вдигна очи към тавана. Майрън проследи погледа й, но не видя нищо. Тя завъртя очи. Усмивката замръзна на лицето й като клоунска маска.

— Не загрявам — призна Майрън.

— Уин иска да те види — каза тя.

Майрън чу гласа й за първи път и той го стресна. Голямата Синди звучеше като някоя от говорителките от програмата за покупки по телевизията, където хората се обаждат и описват подробно как животът им се е подобрил поради покупката на зелена ваза с формата на планината Ръшмор.