Харлан Кобен - Под прикритие

— Насилието винаги е най-добрият отговор за теб.

Уин замръзна.

— Престани да звучиш толкова мелодраматично. Един човек извършва насилие над теб. Да станеш квит с него, би помогнало да забравиш всичко. Не става дума за отмъщение. А за баланс. За нуждата на един човек да поддържа баланс.

— Това е твоя нужда — каза Майрън, — а не моя. Ако беше наранил Бърт Уесън, това нямаше да излекува коляното ми.

— Но можеше да ти даде забрава.

— Това пък какво означава? Беше просто случайна контузия. Това е всичко.

Уин поклати глава.

— Никога не си гледал записа.

— Няма значение. Коляното ми е съсипано. Гледането на записа нямаше да го оправи.

Уин не отговори.

— Не те разбирам — продължи Майрън. — Продължих да живея и след тази контузия, нали? Никога не съм се оплаквал.

— Никога — съгласи се Уин. — Никога не си бил бреме за никой от нас.

— Защо тогава мислиш, че имам нужда отново да преживея всичко това?

Уин спря и се загледа в него.

— Ти сам си отговаряш на въпроса, но предпочиташ да не чуеш отговора си.

— Спести ми конфуцианските философски дивотии — грубо отвърна Майрън. — Защо не дойде на мача?

Уин отново тръгна напред.

— Изгледай записа — повтори той.

Майрън не изгледа записа, но сънува мача.

В съня си видя Бърт Уесън, който фучеше към него. Видя ликуващото, почти шеметно и жестоко изражение на лицето на Бърт, който все повече се приближаваше към него. В съня си Майрън имаше достатъчно време, за да отстъпи назад. Всъщност дори прекалено много време. Но както се случва обикновено в сънищата, той не можеше да помръдне. Краката му стояха неподвижно като потънали в подвижни пясъци, докато неизбежното се приближаваше.

В действителност Майрън въобще не видя приближаването на Бърт Уесън. Не получи никакво предупреждение. Тъкмо се завърташе на десния си крак, когато онзи се стовари върху него. По-скоро чу, отколкото усети някакво изпукване. Отначало нямаше болка, а само невероятна изненада. Изненадата сигурно бе продължила по-малко от секунда, а после дойде болката.

В съня Бърт Уесън беше почти върху него. Бърт беше едър мъж, баскетболният еквивалент на хокеен грубиян. Нямаше много талант, но притежаваше невероятна сила и знаеше как да я използва. Беше го докарала надалеч, но тук вече ставаше дума за професионализъм и Бърт щеше да отпадне от голямата игра преди започването на сезона. Поетична ирония беше, че нито той, нито Майрън щяха да участват в истински професионален мач. Поне допреди две вечери.

В съня Майрън гледаше приближаването на Бърт Уесън и чакаше. Някъде в подсъзнанието си знаеше, че ще се събуди преди сблъсъка. Винаги ставаше така. Сега се луташе между кошмара и будното състояние — онова малко прозорче, където все още спиш, но знаеш, че сънуваш, и макар да имаш кошмари, искаш сънят да продължи, за да видиш как ще завърши. Но реалността нямаше да задържи това прозорче отворено за дълго. Никога не го правеше. Когато Майрън изплува на повърхността, знаеше, че какъвто и да беше отговорът, нямаше да го открие в нощно пътуване към миналото.

— Търсят те по телефона — каза Джесика.

Майрън примигна и се търколи по гръб. Джесика вече беше облечена.

— Колко е часът? — попита той.

— Девет.

— Какво? Защо не ме събуди?

— Имаше нужда от сън — отговори тя и му подаде телефона. — Есперанца е — добави тя.

Майрън взе телефона.

— Ало?

— Господи, никога ли не спиш в собственото си легло? — запита Есперанца.

Майрън не беше в подходящо настроение за закачките й.

— Какво има?

— Фред Хигинс от Министерството на финансите те търси — съобщи тя. — Чака на другата линия. Мислех, че ще искаш да говориш с него.

— Свържи ме.

Чу се прещракване.

— Фред?

— Да. Как си, Майрън?

— Добре. Научи ли нещо за онези серийни номера?

Последва кратко колебание.

— Набутал си се в сериозна история, Майрън. Много сериозна история.

— Слушам.

— Хората не искат това да се разчува, разбираш ли? Трябваше да премина през сума ти препятствия, за да се добера до това.

— Ням съм.

— Добре тогава — каза Хигинс и си пое дълбоко дъх. — Банкнотите са от Тъксън, Аризона. А по-специално от Фърст Сити Нешънъл Банк. Били са откраднати при въоръжен банков обир.

Майрън скочи.

— Кога?

— Преди два месеца.

Майрън си припомни заглавията по вестниците и кръвта му се смрази.

— Майрън?

— Бригадата „Рейвън“ 13 13 Гарван. — Б.пр. — успя да изрече той. — Това беше един от техните удари, нали?