Харлан Кобен - Под прикритие

— Добре — каза Майрън. — Изчукан.

— Точно така.

ТС кимна, щракна с пръсти, посочи към Майрън и си тръгна.

Майрън привърши с обличането. Изчукан?

Джесика го чакаше пред вратата на съблекалнята. Усмихна му се, когато се приближи към нея, а той й се усмихна в отговор, чувствайки се като глупак. Тя го прегърна и го целуна набързо. Той помириса косата й. Амброзия.

— Аха — каза някакъв глас. — Не е ли това наистина сладко?

Беше Одри Уилсън.

— Не говори с нея — каза Майрън. — Тя е Антихриста.

— Прекалено късно — отвърна Одри и хвана Джесика под ръка. — Джес и аз сега отиваме да изпием по няколко питиета и да си поговорим за старите времена.

— Господи, ти си абсолютно безсрамна — каза Майрън и се обърна към Джесика. — Не й казвай нищо.

— Аз и не знам нищо.

— Така си е — призна Майрън. — Е, къде отиваме?

— Ние не отиваме никъде — отговори Джесика и посочи с пръст зад себе си.

Уин стоеше облегнат на стената, напълно отпуснат и спокоен.

— Уин каза, че ще си зает — допълни тя.

— Аха.

Майрън хвърли поглед към Уин, който му кимна. После се извини и отиде при него. Без предисловия Уин каза:

— Последната трансакция, която Грег е направил, е била от банков автомат в единадесет часа и три минути в нощта, когато е изчезнал.

— Къде?

— Манхатън. Кемикъл Банк близо до Осемнадесета улица.

— Изглежда логично — каза Майрън. — Грег получава обаждане в девет и осемнадесет от Карла. Тя му казва да се срещнат в задното сепаре. Той отива в града и взима малко пари, преди да се види с нея.

Уин го изгледа безизразно.

— Благодаря за този анализ на очевидното.

— Това си е направо талант.

— Да, знам — отвърна Уин. — Да караме нататък. Има осем кръчми в радиус четири пресечки от онзи банков автомат. Ограничих търсенето си до тях. От осемте само две имат тъй наречените задни сепарета. Другите имат само маси. Ето имената.

Майрън отдавна вече не питаше как Уин се справя със задачите.

— Искаш ли аз да шофирам?

— Не мога да отида там — отговори Уин.

— Защо?

— Трябва да замина за няколко дни.

— Кога?

— Летя от летище Нюарк след един час.

— Това е неочаквано.

Уин не си направи труда да отговори. Двамата тръгнаха към входа. Пет хлапета изтичаха към Майрън и го помолиха за автограф. Той изпълни желанието им. Едно от хлапетата, което изглеждаше около десетгодишно, взе обратно листа, вторачи се в подписа му и каза:

— Кой, по дяволите, е тоя?

Друго от хлапетата отговори:

— Някакъв от резервите.

— Хей — намеси се Уин. — За теб това е господин Резерва.

Майрън го погледна.

— Благодаря ти — каза той.

Уин небрежно махна с ръка.

Първото хлапе погледна към Уин.

— А ти кой си? — запита то.

— Дуайт Айзенхауер — отговори Уин.

— Кой?

Уин разпери ръце.

— Нашата благословена младеж — ухили се той и си тръгна, без да каже и дума повече.

Уин не си падаше по сбогуванията. Майрън отиде до колата си. Когато вкара ключа в ключалката, усети плясване по гърба. Беше ТС. Той посочи към Майрън с пръст, на който имаше повече бижута, отколкото на прием на семейство Габор.

— Не забравяй — каза ТС.

Майрън кимна.

— Изчукан.

— Точно.

После и той изчезна.

Майрън пристигна в кръчмата „Макдугъл“, първия бар в списъка. Задното сепаре беше свободно, затова той го зае. Поседя там за малко, като се надяваше, че някаква ясновидска сила ще му каже дали това е мястото, където Грег се беше срещнал с Карла. Не почувства абсолютно нищо. Може би трябваше да проведе спиритически сеанс.

Келнерката се приближи бавно, сякаш усилието да прекоси помещението се равняваше на тътрене през дълбок сняг и тя би трябвало да бъде възнаградена за него. Майрън й поднесе една от прочутите си усмивки модел Крисчън Слейтър — приятелска, но и дяволита. Да не се бърка с модел Джак Никълсън, която също беше приятелска, но и дяволита.

— Здрасти — каза той.

Келнерката остави картоненото меню на масата.

— Какво да ти донеса? — запита тя, опитвайки се безуспешно да говори с приятелски тон.

В Манхатън рядко можеше да се намери дружелюбна келнерка, с изключение на преродените сервитьорки във вериги като „ТГИ“ или „Бенигън“, където ти съобщават името си и факта, че те ще бъдат твоите сервитьорки, като че ли можеш да ги сбъркаш с нещо друго, като например твоя „правен съветник“ или „домашен лекар“.

— Имате ли „Ю-Ху“? — попита Майрън.

— Какво?

— Няма значение. Какво ще кажеш за една бира.